— Но каква тайна може да има тук?
— О, каквато пожелаете! — разсмя се Самсонов. — Катерина много обичаше да покровителства чужди любовни връзки. Със сигурност знам, че е предоставяла апартамента си за любовни срещи на много известни личности. Но не мога да цитирам нито едно име. Катерина умееше да мълчи. Трябвало е да работи в разузнаването, честна дума.
— Може ли от думите ви да се направи заключение, че в апартамента на Анисковец Галина Терехина се е срещала с някого от известните личности?
— Е, чак заключение не бих казал. Но е доста вероятно. Впрочем, не е задължително тези срещи да са имали романтичен характер. Не бих се учудил, ако се окаже, че там са се провеждали спиритични сеанси или други подобни щуротии.
— Нима Анисковец беше религиозна? — попита Настя. — Никой от близките й не спомена такова нещо.
— Е, не, Катерина беше отявлена безбожница, но водеше истински светски живот и се придържаше към модата. Щом дойде модата на екстрасенсите и медиумите, тя веднага я подхвана. Обичаше да устройва в дома си „салони“, стига само да намери някакъв повод. А за повод можеше да й послужи всяка интересна или известна личност, актьор, писател, дисидент, екстрасенс. Който и да е.
— Как мислите, Георгий Петрович, дали има човек, който да знае на каква база е почивало познанството между Анисковец и Галина Терехина?
Самсонов иронично се усмихна и поклати глава.
— Ако има такъв човек, той ще е само един. Онзи, с когото Галка се е срещала в апартамента на Катерина. И самата Катерина, разбира се, но сега вече няма как да я попитате.
Това е, кръгът се затвори. Настя се надяваше, че подхождайки от Терехина към Анисковец, ще получи отговор на въпроса си, но нищо не излезе. Да, двете жени са се познавали, Марта Шулц не се беше излъгала. И какво от това? Има ли някаква връзка с убийството на Екатерина Венедиктовна? Едва ли. И най-вероятно — никаква.
Глава 3
За кой ли път вече Ира виждаше тоя тип в ресторанта. Не че нещо я задиряше, но често поглеждаше към нея с явен интерес.
„Глория“ беше съвсем малък и скромен ресторант, в него не се събираха големи мафиоти и не ставаха погроми. Само веднъж месечно идваше един рекетьор, собственикът му отброяваше определената сума и всички спяха спокойно. Денем „Глория“ работеше като барче, а от осем до единайсет вечерта — като ресторант и тук винаги беше спокойно и уютно. Имаше малко посетители, най-вече редовни клиенти, които предпочитаха вкусно и сравнително евтино да се нахранят недалеч от къщи, вместо по никое време да си готвят вечерята. И гардеробиерът, чичо Коля, и сервитьорките, и барманките знаеха по име почти всички клиенти и техните предпочитания в храната. Затова Ира харесваше семейната атмосфера, която цареше тук. Всички се отнасяха с нея добре, даваха й ядене, държаха се мило. Най-много я обичаше чичо Коля, който живееше точно в шестнайсететажния блок, където тя миеше стълбището, така че всеки ден, когато си разхождаше сутрин кучето, той я виждаше с метла в ръката, после — във входа с парцал и кофа, а вечер — в „Глория“.
— Ще се съсипеш — въздишаше той. — Бива ли да работиш толкова много, на три места да блъскаш от зори до среднощ.
Той още не знаеше за битака.
Днес непознатият млад мъж отново дойде сам, седна на същата маса в ъгъла и пак си поръча филе от есетра на скара, а за пиене — джин с тоник. Но тази вечер наруши обичайните си занимания. Ира тъкмо търкаше тавите, в които денем печаха специалитета на „Глория“ — банички със зеле, — когато усети, че зад гърба й стои някой. Тя се обърна и видя посетителя, който така странно я наблюдаваше.
— Какво искаш? — нелюбезно, но все пак беззлобно попита тя.
— Нищо. Само да си поприказваме — отговори мъжът.
— Е, думай.
— Как ти е името?
— Ира.
— А моето — Олег. Можеш да ми казваш Алик. Ето че се запознахме.
— Е, запознахме се. Казвай сега какво искаш?
— Нищо. Исках само да те попитам какво ти е на лицето. Болна ли си?
— От дете съм си такава. Имам неправилна обмяна. А теб какво те засяга?
— Просто попитах. Сигурно ти е тежък животът, а? Гледам те тука всяка вечер да се трудиш като пчеличка — миеш, търкаш, разтребваш.
— Какъвто трябва, такъв ми е животът. Какво си ми виснал на главата?
Тя говореше с гръб към него, яростно търкайки мазната повърхност на поредната тава.
— До колко часа си на работа?
— До колкото я свърша. Кога както се случи.
— Далече ли живееш?