— Не, наблизо съм.
— Не те ли е страх да вървиш по тъмното?
— Страх ме е. — Тя си позволи лекичко да се усмихне. — Но няма как. Никой няма да ми донесе работата вкъщи.
— Искаш ли да те изпратя тая вечер? — неочаквано попита той.
— Защо? Какво искаш от мен?
— Нищо — отново отговори Олег. — Така че какво решаваш, да те изпратя ли?
— Ми добре, изпрати ме. — Тя равнодушно сви рамене. — Но да знаеш, че вкъщи няма да те поканя.
— Не съм и мислил да се натрапвам.
Той се върна в салона и продължи да си пие джина с тоник. След пет минути Ира забрави за него. Сети се чак когато излезе да мие пода в салона. Масата му беше празна. „Няма що, голям кавалер — подигравателно си помисли тя. — Изчезна. Сега сигурно лежи до кълката на някоя…“ Но не довърши мисълта си, защото откъм фоайето се чу гласът на чичо Коля. Гардеробиерът разговаряше с някого. Ира се ослуша. Другият глас й се стори познат. Май че беше на Олег, добронамерения изпращач.
Тя се помъчи да потисне любопитството си и спокойно да домие пода в салона, преди да се заеме с фоайето и тоалетните. Излизайки в преддверието с кофата и бърсалката, Ира си даваше ясна сметка, че изглежда доста противно: с развлеченото долнище на стария анцуг, избелялата фланелка, с рошава коса и уморено лице. Нека, няма значение. Тя трябва да работи. А щом като не му харесва — прав му път.
Олег дори не я погледна, увлечен в разговора с чичо Коля за футбол или хокей. За секунда й се стори, че той изобщо не чака нея, просто ще си поприказва с гардеробиера, след което насмешливо ще й махне с ръка — чао-чао, кралице на чистачките. Или пък, което е още по-неприятно, чака някоя от сервитьорките или барманките. Тя директно отиде да мие тоалетните с тайната надежда, че ако Олег си тръгне, то поне няма да го стори пред очите й. Той обаче не си тръгна. В един часа Ира приключи с работата, прибра кофата и бърсалката в складовото помещение и тръгна към изхода. Чичо Коля тутакси извади ключовете — негово задължение беше нощем да затваря „Глория“, а сутрин да я отваря.
Ира излезе на улицата, като демонстративно се престори, че не забелязва Олег, или дори да го забелязва, няма представа защо още се мотае тук. Чуваше стъпките му зад гърба си, но за нейно голямо удивление той не направи опит да я настигне. Просто вървеше след нея. Борейки се с нарастващата тревога и желанието да се обърне, тя стигна до дома си.
— Е, изпрати ли ме? — ядно попита Ира, спирайки пред входната площадка.
— Да — спокойно отговори Олег.
До входа светеше силна лампа и сега Ира можеше добре да разгледа своя нов познат. Среден на ръст, но, естествено, по-висок от нея, със симпатично открито лице. Облечен скромно, но в скъпи дрехи. Дънките, фланелката и якето изглеждаха най-обикновени, но Ира добре знаеше цената на това „обикновено“, тъй като всеки ден сновеше покрай стоките на битака.
— Все пак какво искаш, изпращачо?
— Искам да се уверя, че спокойно ще се прибереш у дома, че не ти се е случило нищо.
— И откъде се взе у тебе тая загриженост? Нямаш ли къде да си губиш времето?
— Имам. А и грижите ми не са малко — неочаквано се усмихна той. — Е, добре, аз си тръгвам. Всичко хубаво.
Той се обърна и бавно тръгна отново към „Глория“. Отначало Ира се зачуди, защото за метрото трябваше да тръгне в друга посока, после си помисли, че сигурно той живее близо до ресторанта — не току-тъй идва да вечеря там всяка вечер.
Вкъщи беше тихо и чисто. Три дни след като се нанесе, новият й квартирант Иляс замина за някъде по работа, като каза, че ще отсъства десетина дни. Георгий Сергеевич вече спеше, в стаята му беше тъмно. Ира сложи чайника на печката и бързо влезе в банята, където имаше голямо огледало.
И какво се лепна тоя тип за нея? Мутрата й наистина би могла да изглежда и по-добре. Каза му самата истина, от дете си е такава, затова не й правят впечатление тия гадни червени пъпки по лицето, но явно отстрани изглеждаше неприятно. А и за косата си не се грижи, виси като кълчища. Но защо наистина тоя се лепна така за нея?
Чайникът на печката започна тихичко да подсвирва и Ира се втурна към кухнята да изключи газта, преди да е запищял силно и пронизително. Не искаше да безпокои Георгий Сергеевич. Отвори хладилника и тъжно погледна маргарина и двата кренвирша, освен тях нямаше нищо друго. „Глупачка такава! — ядно си помисли тя. — Нали Аня ти остави цял плик с храна, а ти забрави да го вземеш. И то заради оня Олег.“ Ира добре помнеше, че вътре Аня й беше сложила две банички със зеле и парче салам. А тя така се разбърза заради Олег, че съвсем забрави за плика.
Сбръчканите, сломени сякаш от собствения си неприятен вкус кренвирши изглеждаха противно. А и няма хляб, за да си намаже маргарина, днес не успя да купи, защото след работата на битака направо отиде да види сестрите си в болницата и се забави там, а когато се връщаше, магазините вече бяха затворени. Разбира се, за нормалните хора не е проблем да си купят хляб по всяко време. Почти до десет вечерта в метрото седят жени, които продават пресни франзели, но двойно по-скъпи отколкото в магазина. А тя няма право на такива разходи. Поставила си е цел, която трябва да постигне, ограничавайки потребностите си до крайна степен. Дори тая хилядарка в повече, която трябваше да даде за хляба, отлага мига, когато ще може най-после да заплати за лечението на брат си.