Върху хладилника стоеше красивата дървена кутия за хляб, която Ира бе оставила за ползване на квартирантите си, а тя самата държеше своя в найлоново пликче в хладилника. Там той не плесенясваше, а тя трябва да прави икономии. Ира крадешком се огледа и отвори кутията за хляб. Вътре имаше голямо парче от начупена кавказка питка и половинка „соколнически“ хляб. Дали да не си отреже една филийка?
Не. Тя решително пусна капака на кутията и дръпна ръката си, сякаш се е опарила. Никога не беше вземала чужди неща, дори в интерната. И сега нямаше да вземе. Да, може да е необразована беднячка, портиерка, чистачка, съдомиячка, но не и крадла.
Сипа си чаша силен чай с малко повече захар и седна на дървената табуретка до масата. В къщата цареше пълна тишина и както винаги отново я налегнаха мислите, които тя не обичаше и се стараеше да прогони от съзнанието си. Защо живее така? Кой е виновен за това? Майка й ли? Да, точно така си мислеше години наред след случилото се. Но напоследък започнаха да й минават и други мисли. Например, защо майка й така внезапно „полудя“? Какво се е случило? Какво й е подействало така силно? Ако само беше запазила паметта си… Понякога, когато беше много уморена, Ира започваше да съжалява, че през онази страшна нощ успя да избяга и да се скрие у съседите. Ако се беше оставила майка й да я блъсне през прозореца, може би сега нямаше да се мъчи така. Щеше да си лежи в болницата на пълна държавна издръжка, без да се тормози за каквото и да било. Във всеки случай сега щяха да я хранят много по-добре, отколкото тя самата се храни, опитвайки се да спести жалки суми. А при по-голям късмет можеше да умре. И нямаше да има никакви проблеми.
Приютът за инвалиди се намираше доста далече, дотам се стигаше с електричката. Настя Каменска знаеше, че майката на Ира Терехина е загубила паметта си вследствие на черепната травма при падането и, общо взето, не очакваше нищо от посещението си при Галина. Реши да отиде там просто за да й е чиста съвестта.
Директорът на приюта не й каза нищо ново, но сестра Марфа се оказа полезен събеседник. Мирското име на тази пълна и добродушна около петдесетгодишна жена беше Раиса. Преди няколко години постъпила в манастира, който се намираше наблизо, и се грижеше безкористно за самотните болни хора. На Галина Терехина отделяше особено внимание, защото й бяха казали, че преди нещастието тя била много набожна.
— Навестява я само дъщеря й — каза на Настя монахинята. — Има и още един човек, който се интересува от Галина, но никога не отива при нея в стаята.
— Какъв човек? — наостри уши Настя.
— Мъж, доста интересен на вид. Идва приблизително на три-четири месеца веднъж, непременно ме открива и пита за Галина.
— Кой е той? Обясни ли някак интереса си към нея? Роднина, приятел на семейството?
— Не мога да ви кажа — меко се усмихна сестра Марфа. — С какво право ще го разпитвам? Каза ми, че добре познавал покойния съпруг на Галина, и аз съм длъжна да му вярвам. Иначе съм останала с впечатлението, че е лекар.
— И защо? По какво съдите?
— Ами по въпросите, които задава. Интересува се какви лекарства предписват на Галина, какво й е състоянието. И знаете ли кое е най-странното? Никога нищо не й носи — нито за ядене, нито някой подарък. Просто ме намира и ми задава въпросите си.
— И само толкова? — Настя втренчено погледна кръглоликата добродушна монахиня.
— Не.
Сестра Марфа твърдо и спокойно срещна погледа на Настя, без ни най-малко да се смути.
— А какво още?
— Помоли ме да не казвам на никого за неговите посещения. И за това ми даваше пари. С тях купувам дребни неща за Галина — паста за зъби, сапун, бонбони, бельо. И бъдете сигурна, че за себе си не съм похарчила дори една копейка.
— Дори на дъщеря й ли не сте казали за тоя мъж?
— Разбира се, че не съм. Нали дадох дума. В края на краищата това си е тайна на Галина и аз съм длъжна да я пазя. Тя обаче не помни тоя човек. Изобщо няма никакви спомени отпреди нещастието.