— Откъде знаете, че не го помни? Значи все пак сте й разказали за него?
— Но моля ви се, не, как може. Той искаше лично да се убеди, че тя е в пълна амнезия и на няколко пъти мина покрай Галина, когато я извеждах в парка на разходка. Тя не му обърна никакво внимание.
— Може пък да не са се познавали по-рано? — предположи Настя.
— Може — съгласи се сестра Марфа.
— Много интересно. Кога идва този мъж за последен път, отдавна ли беше?
— Преди две-три седмици.
— Значи няма да се появи скоро. Какво да се прави, ще трябва да чакаме. Сестра Марфа, може ли да ви помоля за една услуга?
— Зависи каква — предпазливо отговори монахинята.
— Ще ви оставя телефона си, ако дойде този мъж, да ми се обадите веднага. Но наистина веднага, а не като си отиде. Съгласна ли сте?
— Да, ще се постарая — кимна тя.
Резултатът от посещението в детската болница, където бяха настанени Наташа, Оля и Павлик се оказа пак така неочакван. Непознатият мъж идваше и тук, и пак така заинтересовано питаше за състоянието и здравето на децата. Последиците от падането им бяха различни, общото беше само това, че не можеха да се движат самостоятелно. Тринайсетгодишната Оля например изоставаше в умственото си развитие и в момента все още разсъждаваше като седемгодишно дете, каквото е била, когато майка й я е хвърлила през прозореца. Изпочупените й кости не можеха да зараснат, непрекъснато възникваха разни усложнения и възпалителни процеси, така че до ден днешен момичето прекарваше живота си в гипс. Седемнайсетгодишната Наташа пък напротив, бе останала интелектуално здрава и поразяваше лекарите със своята воля и упоритост, с който успяваше самостоятелно да усвоява училищната програма. Учебниците й купуваше Ира. На няколко пъти лекарите решаваха да я преместят в специален интернат за деца инвалиди, където имаше учители, но всеки път се отказваха, защото Наташа боледуваше често и имаше постоянна нужда от медицинска помощ. От най-лекото течение вдигаше температура едва ли не до четиридесет градуса, която се задържаше по няколко дни. Освен това не минаваше седмица, без да получи сърдечна криза. Основният проблем беше, че както Оля, така и тя имаха алергия към много лекарства и за времето, което бяха прекарали в болницата, целият персонал вече знаеше наизуст какво може или не бива да им се дава. Алергичните реакции при момичетата бяха толкова силни, че при най-малкото забавяне те бяха изложени на опасността да получат ураганен оток на гърлото и да умрат от задушаване. При това положение беше твърде рисковано прехвърлянето в други заведения. Току-виж персоналът там недогледал нещо и последиците щяха да бъдат непоправими.
За разлика от посещенията в приюта, където непознатият мъж се ограничаваше само да разговаря със сестрата монахиня, при идването си в болницата той ходеше да навестява момичетата и малкия Павлик. Ето защо Настя веднага помоли да я заведат при Наташа Терехина. Красивото, но болезнено бледо момиче, пристегнато в специален корсет, седеше на леглото си заобиколено от купчини книги. В стаята имаше още пет легла и в Настя се впериха пет чифта любопитни детски очи.
Освен по външност Наташа се различаваше от по-голямата си сестра и по начина на поведение. Въпреки тежкото си състояние тя се усмихваше и разговаряше с Настя с онази старателна учтивост, която обикновено демонстрират хората, стремящи се на всяка цена да направят добро впечатление. Настя неволно се сети за единствената си среща с Ира: съдейки по всичко, тя ни най-малко не се тревожеше какво впечатление прави на околните.
— Чичо Саша е татков приятел — охотно взе да обяснява девойката, когато Настя я попита за мъжа, който ги посещава.
— А как му е фамилното име на този чичо Саша? — поинтересува се Настя.
— Николаев. Александър Иванович Николаев.
От разговора с Наташа се разбра, че „чичо Саша“, така нареченият Николаев, идва да ги навестява веднъж месечно, но без да им носи нищо освен книги за Наташа. Те не знаят откъде се е взел този човек, във всеки случай никога не са го виждали или чували за него, докато е бил жив баща им. Той е много добър и внимателен, интересува се от напредъка на Наташа в учението и дори проверява как тя решава задачите си по физика и математика. Не си жали времето и дълго й обяснява онези раздели от учебната програма, които не е успяла да разбере добре.
Болничните сестри също знаеха за „чичо Саша“, но бяха забелязали, че той почти не се интересува от Олга и Павлик, повечето време прекарва с Наташа, а при тях се отбива само за десетина минути. Наистина, всеки път той разпитва най-подробно за състоянието им. Как изглежда ли? Ами към петдесетгодишен, с приятно лице и тъмна, леко прошарена коса, иначе без особени белези.