Тя никога не се учудваше на факта, че почти не изпитва нужда от сън. Такава си беше още от малка. Ира беше послушно дете и безропотно отиваше да си легне още при първата дума на майка си, без да капризничи, но това не означаваше, че тутакси ще заспи. Лежеше тихо, докато незабелязано се унесе в сън, а към пет сутринта се събуждаше и тутакси отваряше очи. При това не се чувстваше изтощена или недоспала. Просто такава си беше по натура.
Когато се случи онова нещастие, Ира беше на четиринайсет години. До шестнайсетгодишната й възраст я държаха в интерната, след което тя започна съвсем самостоятелен живот. Смисълът на този живот беше да спечели колкото се може повече пари. Трябваха й, за да осигурява лекарства и продукти на двете си сестри и братчето. И за майката, която тя ненавиждаше.
Доста й помагаше законодателната неразбория, при която имаше възможност да работи на няколко места едновременно. В пет сутринта скачаше и отиваше да премете тротоара или да изгребе снега — в зависимост от сезона. В осем миеше стълбището на съседния шестнайсететажен блок. В десет и половина тичаше на битака да разнася вода, гореща храна и цигари на търговците. В пет, когато битакът затваряше, тя се прибираше у дома, за да си отпочине. После прескачаше до магазина за продукти, готвеше си, разтребваше вкъщи, а два пъти седмично отиваше в болницата при малките и веднъж месечно — при майка си. Вечер от десет до дванайсет миеше пода и вършеше другата мръсна работа в близкото ресторантче. Не се питаше докога може да продължи това. Докога ще й стигнат силите. Живееше така просто защото нямаше друг изход. Лекарите й бяха казали, че на Наташа и Олечка вече не може да се помогне, но за малкия Павлик има някаква надежда, само че за тази цел са нужни твърде много пари, защото трябва да му бъдат направени няколко операции, а те струват скъпо. Ира дори не се замисляше дали не може да помогне и на майка си. Отдавна беше разбрала, че е вредно да се замисля. Преди няколко години беше чула по телевизията, че един известен млад киноартист е тежко болен и за лечението му са необходими много пари. От телевизионния екран апелираха към граждани и спонсори да помогнат със средства, кой с колкото може, и да внесат парите на еди-коя си банкова сметка… А актьорът умря. Ира само веднъж си помисли, че щом киноартистът и неговите приятели не са имали достатъчно пари за лечението, то какво ли ще може да направи тя сама — изобщо няма нужда да се опитва да пести за лечението на Павлик. Но този един-единствен път се оказа достатъчен тя веднъж завинаги да си каже: „Няма какво да му умувам. Налага се да работя и да придвижвам нещата напред. Не бива да спирам, не бива да се отпускам, иначе никога нищо няма да постигна.“ Беше на седемнайсет години, когато съвсем сама стигна до великата шекспирова фраза: „Тъй размисълът прави ни пъзливци и руменият цвят на дързостта ни повяхва под отровното белило на многото мъдруване“.1
Сега беше на двайсет години. И вървеше към целта си като автомат с безкраен запас от енергия.
Нямаше още и пет часа, когато Ира стана и на пръсти, за да не безпокои квартирантите си, отиде в кухнята да сложи чайника. Някога в този апартамент живееше нейното голямо семейство: майката, бащата, сестрите, братчето и тя. Сега беше останала сама и от миналата година, след като превъзмогна всички страхове и колебания, започна да дава двете стаи под наем, оставяйки за себе си третата, най-малката. Засега, слава богу, всичко вървеше добре, макар че имаше, разбира се, и някои изключения. Но Ира Терехина умееше да се защитава — двете години в интерната я бяха научили на много неща.
В кухнята цареше пълен безпорядък и мръсотия — Шамил пак беше канил гости и пак не беше почистил след себе си. Естествено, Ира не се боеше от никаква работа и когато прие Шамил за квартирант, го предупреди: ако ще разтребвате и чистите след себе си в кухнята, наемът ще бъде еди-колко си, ако ще се налага аз да го правя вместо вас, ще бъде по-висок. Той се бе съгласил да плаща повече, но все пак — може ли да оставя такава кочина след себе си! Човек трябва да има някакъв срам и съвест, нали така? Впрочем Ира всеки ден заварваше кухнята в пълен безпорядък и бе готова честно да си отработва по-високия наем за стаята. Но изпитваше неудобство пред другия квартирант — тих и скромен чичко, приятен на вид, не вдига шум, почти никога не кани гости, а и да дойде някой, седят си тихо в стаята му и си приказват. Дори не ползваше съдовете на Ира, беше си донесъл свои, сам ги миеше и прибираше. С една дума, прибран човек, нямаше нужда да се чисти след него, макар че плащаше колкото Шамил.
1
Из монолога на Хамлет — трето действие, първа сцена от едноименната трагедия на Шекспир. Превод — Валери Петров. Изд. „Народна култура“, 1973. — Б.пр.