— А по-късно как се развиваха отношенията между Екатерина Венедиктовна и Бишов?
— Съвсем гладко. Поддържаха семейно приятелство. Иван харесваше колекцията от картини, която бе събрал Катиният баща и постоянно казваше, че би ги купил, стига Катя да се реши да ги продаде.
— Доколкото ми е известно, Марта Хенриховна, вашата приятелка е завещала всички картини на музея с изключение на няколко, които е продала на Бишов. Вярно ли е това?
— Да, съвсем вярно. Точно така постъпи.
— А защо не е продала на Иван Елизарович Бишов всички картини, щом като той толкова е искал да ги купи? Нали цял живот са били приятели? Защо не е уважила желанието му?
— Катя искаше да живее сред тези картини до края на дните си. Беше свикнала да ги гледа около себе си от дете и не искаше да се разделя с тях преждевременно. Пък и отначало предложи наистина да ги завещае на Иван. Но при тази ситуация той прояви рядко благородство. Не искам, каза, да си мислиш, че с нетърпение те чакам да умреш. Не искам да ти ставам наследник. А още по-малко пък искам да получа тези картини даром. Та тогава се разбраха Катя да му продаде няколко картини, за да си осигури достатъчно средства за живот, а останалите да завещае на музеи.
— Все пак защо завещанието е било изготвено само в полза на музеите? Нима Екатерина Венедиктовна нямаше никакви роднини?
— Имаше, но на тях картини не им трябват. И бяха толкова далечни роднини, че дори не поддържаха връзка.
Изглежда, това бе наистина така. Екатерина Венедиктовна старателно беше пазила всички получени писма, поздравителни картички и телеграми и в продължение на много години сред тях нямаше нито ред от някой роднина. Както Бишов, така и Пьотър Василиевич единодушно твърдяха, че е имала роднини по бащина линия, доста далечни, някъде в Мурманск или Магадан, но никога не са я посещавали. Така че не съществуват никакви основания да бъдат подозирани в користен интерес към колекцията на академик Смагорин.
— Ами ако тези роднини неочаквано се бяха появили, дали Екатерина Венедиктовна щеше да ви го каже? — попита Настя.
— Уверена съм, че щеше да ми каже — твърдо отговори Марта Хенриховна. — Защо да крие това от мен? Със сигурност щеше да ми каже.
— А изобщо би ли могла да има тайни от вас?
— О, миличка — въздъхна старата жена, — трябваше да познавате Катя. Тя беше весел и открит човек, но не и клюкарка. В никакъв случай. Ако искаше да скрие нещо, смея да ви уверя, че жива душа не го научаваше. Тя умееше да мълчи и да си държи езика зад зъбите като никой друг. С нея можеш да споделиш всякаква тайна и да бъдеш абсолютно сигурна, че всичко ще си остане само помежду ви. Катя никога и никого не е подвеждала. Или, както е прието да се казва сега, „предавала“. Кой знае колко съкровени тайни е отнесла със себе си в гроба…
Марта Хенриховна изхлипа и притисна кърпичката до очите си. За първи път през целия им продължителен разговор тя си позволи да прояви слабост и за кой ли път през последните дни Настя си помисли, че много от младите напразно подценяват възрастните хора. А те са много по-умни, отколкото обикновено ги смятат и говорят за тях онези, които нямат още четиридесет години, а и са много по-хитри и силни духом. А що се отнася до отнесените в гроба съкровени тайни, това вече е твърде интересно. Дали не се крие именно в тях тайната причина за нейната трагична и жестока смърт?
Настя погледна часовника си — шест и половина. Горката Марта Хенриховна седи тук повече от четири часа. Как може толкова време да е тормозила тази стара и не съвсем здрава жена?
— Благодаря ви, Марта Хенриховна, с ваша помощ вече добих по-пълна представа за приятелката ви — топло каза Настя.
— Мога ли да ви предложа чай или кафе?
— С удоволствие бих приела — оживи се възрастната дама. — Но ще ви бъда много задължена, ако ми кажете къде е тук дамската тоалетна.
Настя се усмихна виновно. Беше си направо свинщина от нейна страна да се отнесе така със своята свидетелка. Трябваше да се сети по-рано и да не чака, докато тя изгуби търпение. Шулц излезе от кабинета и се запъти към тоалетната, а в същия миг вътрешният телефон на бюрото на Настя иззвъня.
— Настася Павловна, заета ли си? — чу се гласът на Стасов.
— Не съм. А ти да не си някъде в сградата?
— Ъхъ, мотая се тука по коридорите. Може ли да се отбия за секунда при тебе?
— Идвай. Само че без да вършиш глупости, имам свидетел.
— Обиждаш ме — изпръхтя Стасов. — Любовта не може да е глупава. Може да е само неудобна. Това е, тичам.