Цековица слезе и застана пред вратата на кръчмата.
— Отче, повторете тая песен. Много ми хареса — каза тя.
— Тая песен знам от малък — каза отчето. — По нашето село из Тракия скиташе един интересен човек. Никодим се казваше. Свиреше на гусла и пееше. Песните сам си ги правеше. И тая песен е негова. Чуден глас имаше тоя човек, но беше пропаднала личност. Беше се увлякъл по една циганка. Хубавица една. Зарязал беше дом, жена, деца и скиташе по селата да пее и да пие по кръчмите.
— Хубава песен — каза Цековица — Изпейте я пак, отче! И вие пеете хубаво. Много хубаво.
Тия ласкави думи паднаха като милувка в душата на отец Герасим и по лицето му мина приятен свян. Кметът и Стоичко подпомогнаха молбата на Цековица с любоугодие към нея и с малко скрита завист към калугера. Той изпи чашата си и запя пак.
Цековица седна пред вратата на ниско трикрако столче, унесена, с втренчени към калугера очи. Кметът, Стоичко и Младен не отделяха очи от нея. Песента на нейната хубост вълнуваше душите им като песента на монаха. Едната будеше желания, на които другата плетеше венци, и тия бедни мъже, пияни от вино, падаха в забрава и се чувстваха герои на небивал празник, който няма свършек.
При последните думи, които изпя високо, отец Герасим вдигна ръце, сви юмруци и ги сложи тежко на масата.
— Интересен беше тоя Никодим — каза той, още непоел дъх, за да не отбие вниманието от слушателите си. — Приятен, гласовит, умен, а целият си живот бе заложил за една циганка. Падаше и малко иманяр. Разправяха, че изкопал едно гърне старо злато. Стопил го цялото и направил на циганката гердани, гривни, цели златни пантофки.
— Трябва да е била много хубава — обади се Цековица.
— Много, много хубава!
— Виждал ли си я? — попита пак Цековица.
— Не, но игуменът на манастира, където бях тогава, казваше, че такава хубост веднъж се ражда на земята.
— Ей! — едновременно възкликнаха кметът и Стоичко.
— Но аз не мисля така — продължи монахът. — Бог често праща хубави жени на земята за насърчение и благословия на живота.
Той погледна многозначително Цековица, тя разбра и се усмихна.
— Речи да не плесенясуват мъжете — каза кметът.
Цековица се изсмя високо. Белите й зъби украсиха пленително тоя кокетен смях.
— Като е така, отче, нека това кило вино да изпием за хубавите жени — каза кметът и напълни поред чашите. — И булката ще пие с нас. Заповядайте, госпожо.
— На такава весела компания не мога да откажа — каза Цековица и пое чашата, която кметът й подаде, като стана прав и се поклони.
— До дъно! — вдигна той високо чашата.
— До дъно! — казаха всички.
Настана вдъхновено оживление. Упоените от хубавата жена сърца се отвориха и жадни от желание, подбуждани от смешни надпреварвания, удариха на вино и веселба. Но смехът им не беше чист. От него идеше винена пара и дебнеше скрито съревнование между мъже.
Цеко донесе тава печено месо и цяла шепа зелени люти пиперки от малките. Това разпали повече жаждата. Стоичко и кметът, които толкова бързаха, загрижени за работата си, се разположиха като тежки търговци и забравиха горящите от слънцето ниви, които ги чакаха. Всички ядяха, пиеха, шегуваха се и отрупваха с приятелство любезния бай Цеко, който им стана другар на масата. Той хитро се пазеше от виното, като пиеше по глътчица, но умело поддържаше огъня. На масата се слагаше вино кило след кило. Те говореха, викаха, млящеха, размахваха ръце, разливаха чашите, смееха се високо. Отец Герасим, който отначало бе въздържан, се увлече и му отпусна края. Той изпя още няколко песни, но те звучаха вече пиянски и не трогваха никого.
Цековица изчезна неусетно и се качи пак горе. Но тя остави съблазнителните си меса в пияните мозъци. Нейната тайнствена сила ги владееше всецяло. Съблазънта, която идеше от нея, трепереше над тия разгуляни души като лятна мараня над полето и под нейната нечиста сила зрееха и се ронеха гъстите ниви на потайни човешки желания.
А времето минаваше и денят полека-лека си отиваше. Сенките на върбите прехвърлиха шосето и полазиха по стърнищата. Мекият лазур на небето се вдигна по-високо и далечните планини, които го заграждаха, се покриха с прозрачна и тънка люлякоморава омара. Гургулици долетяха отнякъде и накацаха по пясъците край реката. Ястреб се закова във въздуха дълго трептя и падна като камък някъде в нивите. Чарда говеда, които пасяха далеко, почнаха да прииждат към реката. Спокоен и равномерен ек от звънци откъслечно обаждаше за края на деня. Куп жетварки с весели песни минаха по пътя зад реката. Те напущаха нивите и се връщаха към селото.
Младен, който мълчаливо стоеше малко настрана от компанията и вече не пиеше, вдигна глава, ослуша се в песните, скокна, грабна пушката си, която висеше на върбата, и без да каже нещо, бързо тръгна по гласа.