— Наляво! — изреваха и офицерите.
Беше вече късно. Почти в същия миг корабът се блъсна в нещо и силно се разтърси. Всички изпопадаха на пода.
Силен вик отекна в мъглата. Обзети от ужас, пътниците се разтичаха по палубата. Викаха се едни други, питаха се какво е станало. Настана страшна бъркотия.
— Потъваме ли? — се чуваха въпроси.
— Не — отговаряха някои.
— Да, да — припряно потвърждаваха други.
— Има пробойна.
— Не. Забихме се в пясъка!
— Да се спасява кой както може!
— В лодките. В лодките.
Сред цялата тази паника отец Креспел бе запазил пълно спокойствие. Той се качи веднага на мостика, където беше капитанът, изпаднал в пълно отчаяние.
— Господине — обърна се към него отец Креспел, — ако съществува опасност, трябва да помислим как да спасим хората. Сега не е момент за отчаяние.
— Не зная в какво състояние е корабът…
— Трябва да проверите. Може би само сме заседнали. Елате да видим заедно, а в това време нека офицерите да успокоят моряците и пътниците.
Капитанът и отец Креспел, последвани от неколцина моряци, се качиха на палубата, за да проверят в какво състояние е корабът.
През мъглата, на изток, се забелязваха някакви призрачни бели отражения.
— Там долу има сняг — каза един моряк.
— Това показва, че сме близо до земя. Най-вероятно това да е остров Антикости — каза капитанът. — Ще се приближим, ако корабът не потъне. Лодките в добро състояние ли са?
— Да, отче! — отговориха моряците.
— Да видим състоянието на кораба.
— Предната част е заседнала върху скали — каза един от моряците, който бе отишъл да провери.
— Ще можем ли да издържим до утре сутринта?
— Съмнявам се, отче — отговори капитанът. — Вълните са много бурни.
— И една дупка се е отворила — допълни морякът.
— Влиза ли вода?
— Като от ръкав.
В това време изплашени гласове се извисиха:
— Потъваме!
Наистина, носовата част на големия кораб, там, дето беше дупката, започна да потъва. Долната му част бе почти цялата напълнена с вода. А като че ли за да увеличи нещастието, вятърът задуха още по-силно и гигантските вълни се прехвърлиха върху палубата и пометоха всичко.
Тогава всеки беше зает със собственото си спасение. Моряци и пътници заедно наброяваха четиридесет души и всички еднакво желаеха само да избягнат смъртта.
Сред този ужасен хаос изведнъж се разнесе гласът на капитана:
— Да се спасява кой както може!
Всички се струпаха около лодките. Най-напред бе спусната голямата лодка. Капитанът, няколко офицери, моряци и пътници, всичко десет души, запълниха лодката, но една вълна ги подхвана и ги блъсна в кораба. От силния удар лодката се разпукна, отвори се и хората изпопадаха във водата. Известно време се чуваха отчаяните им викове и през мъглата се виждаше как се борят с вълните, след това всичко затихна. Силното течение на Свети Лаврентий погълна първите жертви.
Останалите на кораба ни най-малко не се изплашиха от това, което се бе случило с другарите им по съдба, и решиха да опитат всички възможни средства за спасение. Спуснаха и втората лодка, която бързо се отдалечи със своя товар.
На борда останаха тринадесет души, между които беше и отец Креспел. Опасността ставаше все по-голяма. Корабът потъвате все по-бързо. Още няколко минути и всичко щеше да се скрие под водата.
За щастие, имаше още една лодка, която бе извадена и спусната в морето.
— Бързо! — извика отец Креспел.
Мъжете грабнаха въжетата, хвърлиха няколко кутии консерви и два съда с вода, за да освободят място, и хванаха греблата. Водата заливаше вече мостика. През мъглата неясно се виждате как изчезва най-напред носът, а след това и кърмата на кораба. Големи вълни заляха всичко. Като че ли нищо не беше съществувало.
Глава II
ОДИСЕЯТА НА СПАСЕНИТЕ
Двете лодки плаваха в мъглата, без да знаят накъде отиват.
Тъмнината беше толкова гъста, че не позволяваше да се види от коя страна се намира островът, в който се бе разбил корабът. Кърмчията, който беше в числото на спасените, отправи лодката на изток, като се надяваше, че натам се намира островът, но силното течение и вятърът я отвлякоха на северозапад.
Положението на корабокрушенците ставаше все по-критично. Студът щипеше безпощадно, мъглата все повече се сгъстяваше. Вълните заливаха и двете лодки и мокреха нещастниците.
Смъртта се беше надвесила над тях.
Ако не намереха острова, нямаше да издържат дълго, защото лодките бяха наполовина пълни с вода.
Към два часа след полунощ от първата лодка се разнесе силен вик:
— Чувам как вълните се разбиват в някакъв бряг!