— Невъзможно е да са преминали реката! — каза кърмчията.
— Въпреки това различавам ясно човешки гласове — каза отецът. — Да не би да има друг остров пред нас?
— Няма друг освен Антикости, отче.
— Дали не е някой кораб?
— Не вярвам. Корабите, които плават за Квебек, не минават оттук.
— И все пак, убеден съм, че говорят хора. Нима не ги чувате?
Кърмчията се ослуша и този път ясно долови човешките гласове.
— Но, струва ми се, че познавам тези гласове! Хей! Вие от лодката! — извика той с все сила.
— Хей, ти от лодката! — отговори му гласът. — Вие ли сте, кърмчийо?
Радостни възгласи се изтръгнаха от гърдите на моряците:
— Лодката! Лодката!
— Да, ние сме! — отвърна им кърмчията ликуващ.
— Всички ли сте? — запита ги отец Креспел.
— Само един ни напусна — отговориха няколко гласа.
— Бог бди над нас. Смелост!…
Силуетът на лодката започна да се очертава в мъглата. Скоро видяха и горките пасажери. Мокрите им дрехи бяха замръзнали. Лодката беше затисната между две редици ледове и трябваше дълго да се борят, докато я освободят.
Шумът на вълните и пукотът на ледовете пречели да чуят виковете им. Останали назад, те се изгубили в мъглата, но благодарение на малкия си компас скоро се ориентирали и намерили пътя.
— Движете се близо до нас, за да не ви загубим повторно.
На другия ден времето беше същото. Вятърът продължавате да духа и морето все още се бунтуваше.
Нещастните корабокрушенци бяха съвсем изтощени. Нито можеха да поспят, нито да си починат. Храната им беше съвсем на привършване. Вече цели пет дни се скитаха, загубени в мъглата, без да успеят да видят земя.
На втори декември лодката, която едва се държеше над водата, изчезна. Виковете на другарите им този път бяха напразни: никой не се отзоваваше на тях. Дали се беше разбила в ледовете, или се беше изгубила отново? Дали вълните на Свети Лаврентий не погълнаха всички?
Тази загуба натъжи много моряците. Смъртта витаеше над тях и те се оставиха напълно на волята на съдбата. Вече не се надяваха на нищо. Бог обаче бдеше над тях, защото на другия ден, когато мъглата се вдигна, видяха бреговете на Лабрадор.
Земята, която ясно се очерта пред корабокрушенците, ги съживи. Отново нададоха радостни викове, смятайки, че най-сет-не е настъпил краят на мъките им.
Лабрадор е широк полуостров, заключен между петдесетия и шестдесет и третия градус северна ширина и петдесет и седмия и осемдесет и втория градус западна дължина.
Дълъг е около хиляда и петстотин километра, широк — хиляда триста и петдесет километра и с повърхнина един милион квадратни километра.
Но това е най-пустата част на земното кълбо, населена слабо само с някои индиански племена, които едва преживяват от лов и риболов.
На север граничи с Хъдзън, на запад — с Хъдзъновото море, на югоизток — със залива Свети Лаврентий и Бел Айл, който го отделя от Нова Шотландия, а на юг — с Канада.
Бреговете му са нарязани от фиорди като бреговете на Норвегия и са много опасни за корабите.
През лятото е малко по-топло и има растителност, която обаче скоро умира, защото още през юли започва зимата. През август падат първите снегове и цели осем месеца на острова дари ужасен студ, а ледовете, които се трупат край бреговете му, правят приближаването до него невъзможно.
През краткия летен сезон бреговете са населени с рибари.
Лабрадор е бил открит от генуезеца Себастиано Кабото, съвременник на Колумб.
Отишъл на служба в Англия, Кабото потеглил на запад начело на петдесет кораба с триста човека с надеждата, както Колумб, да достигне бреговете на Азия. Шест години преди това неговият баща Джовани Кабото открил американските брегове преди Колумб.
В 1528 година Себастиано открил остров Нюфаундланд па четиридесет и пет градуса ширина, по-късно остров Окак — на петдесет и осем градуса, а по-късно и Лабрадор. Изплашен от ледовете, които застрашавали корабите му, той слязъл яа юг, за да намери път, който да го изведе до Азия, но като не намерил такъв, се върнал в Англия.
Въпреки че откривателската заслуга се пада на него, за кръстник на Лабрадор се смята португалският мореплавател Гаспар ди Кортереал, посетил го в 1600 година.
Лабрадор означава земя на работника — незаслужено име за една толкова неплодородна земя!…
Глава III
В ПУСТИНЯТА НА ЛЕДОВЕТЕ
Корабокрушенците, съзрели бреговете на полуострова, се надяваха, че ще намерят някаква помощ. Наистина Минган, малката станция, населена с френски ловци, беше много далече — може би на повече от сто километра, но поне нямате да се борят повече с реката, която бе погълнала двадесет и тримата им другари. За съжаление надеждите им трябваше скоро да угаснат.