— Макгайвър ли? — попита Аруула. — Някакъв бог от твоето минало ли е?
— По-скоро от детството ми — посмекчи пилотът. Преди да изпадне в затруднението да обяснява принципа на действие на телевизията, каза на фамилията да сяда в колата.
Отхвърлените си потърсиха места в кабриото. Арак поиска пак да седне в джипа при новите си приятели, но баща му го възпря. Това почетно място се полагаше на него, главата на фамилията.
След като Борк зае място на задната седалка, Мат запали колата. Отначало маневрираше внимателно в тесните пропасти между железариите, та импровизираното ремарке да не се удари в някоя от планините стари автомобили. След като остави автогробището зад себе си, даде малко повече газ, за да се махне колкото е възможно по-бързо от това място на смъртта.
Без да пита пътниците си, потегли отново в северна посока. Изхождаше от факта, че отхвърлените искат да се отдалечат колкото се може повече от своите преследвачи. Така Мат се върна към примитивното шосе и до свечеряване продължи да кара по старото трасе. Едва малко преди слънцето да се скрие зад хоризонта, спря. Тук можеха да устроят лагер за през нощта. Междувременно маймуночовеците бяха останали твърде далеч, за да представляват някаква опасност за тях.
Докато Цила заедно с останалите членове на фамилията търсеше дърва за огъня, Борк навести Мат и Аруула.
— Благодаря на Маддракс, че взе със себе си моята фамилия — обясни той, — но знам наблизо едно село, в което можем да намерим фреккойшери.
— Така става добре — преведе Аруула думите на Мат. — Колата ми има нужда от много храна, когато тегли товар. Но с удоволствие ще те закарам до това село. Тогава пътищата ни отново ще се разделят.
По изненаданото изражение в лицето на Борк се виждаше ясно, че не беше очаквал подобно изявление. Очите му се бяха присвили в тънки цепки, докато бавно отговаряше:
— Всъщност надявах се, че ще ни придружиш, Маддракс. Искаме да се върнем заедно при нашето племе и да ознаменуваме това с голям благодарствен празник в твоя чест.
При това предложение Мат смутено се почеса по главата.
— Боя се, че за това…
… нямам време — искаше да каже Мат. Но изведнъж го обзе желанието да отстъпи пред молбата на Борк. В крайна сметка за тези хора той беше бог. Тогава как би могъл да откаже празник в своя чест?
Мат объркано тръсна глава. Какво ли ставаше с него? Изведнъж всичките му аргументи, които бяха в полза на раздялата с фамилията на Борк, се бяха изпарили. Колкото и да се мъчеше, вече не можеше да си ги спомни.
Аруула погледна изненадано Мат, когато той престана да говори. Лицето му се изкриви. Варварката инстинктивно почувства, че нещо не е наред. Същевременно усети някакъв странен гъдел по тялото си. Досега никога не беше преживявала нещо подобно. Да не би това да е свързано с менталните способности, които беше забелязала у Арак? Дали и баща му не е ментално надарен?
Аруула с любопитство се вслуша, за да разбере какви мисли изпраща Борк. Но не успя да достигне до него. Нещо като тъмна сянка, подобно на кърпа се спусна над нейните сетива и й попречи. Преди варварката да си отдъхне от тази изненада, дойде и следващата.
— Добре — обяви Мат, но гласът му звучеше странно потиснато. — Ще придружим фамилията ти до вашето племе. Вече се радвам за празника, който искате да устроите в моя чест.
Аруула не вярваше на ушите си. По време на пътуването беше разговаряла с Мат и той бе дал ясно да се разбере, че иска възможно най-бързо отново да се съсредоточи в търсенето на другарите си. Как така се стигна до тази внезапна промяна в намеренията му?
— Но не искаше ли да продължиш да вървиш на север? — попита тя.
— Не! — сопна й се Мат. — Ще придружим тези хора! Или имаш нещо против?
Аруула беше изненадана от внезапната му агресивност. Какво ли ставаше с Маддракс?
— Не, естествено че нямам — отвърна тя. — Извинявай. Тогава се обърна към Борк и му преведе думите на Маддракс.
Мат потупа Борк приятелски по рамото. Мъжете отидоха заедно до лагера, на който отхвърлените трупаха дървата за огъня. Но Аруула усети, че близостта между двамата не е истинска. Все пак външно Мат създаваше впечатление, че го прави по своя воля.
Поклащайки глава, варварката последва двамата. Още след няколко крачки забеляза, че събирачите на дърва бяха преустановили заниманието си. Бяха навели глави настрана, сякаш се вслушваха в някакъв шум. Като по невидима команда погледнаха към Борк.
— Какво означава това? — попита Доран изненадано. — Този човек ни спаси! Как така…