Когато ликуването на множеството отново се успокои, Бендраке взе думата.
— Хубава играчка си ни донесъл — обърна се вождът снизходително към Борк. — Но каква полза от това? Ако Меетор искаше да използваме гърмящи ръце, щеше да ни ги изпрати от небето. Не, нашето оръжие си остава духът.
Борк разочаровано втренчи поглед в димящото дуло. Преди да се усети, Бендраке отне автоматичния пистолет от ръцете му. Вероятно вождът не искаше да вижда това опасно оръжие в ръцете на противник. Борк вече се канеше да протестира, когато Бендраке се обърна към Аруула.
— Вместо да вдигаш такъв шум, би трябвало да ми представиш този гост, когото си довел със себе си — упрекна го с неискрена усмивка. — Никога преди не съм виждал такава красота и въпреки това, изглежда, притежава нашите сили.
— Не е надарена! — потвърди разпалено Борк. Веднага разбра, че може би Аруула е желаният подарък, който щеше да направи възможно завръщането на фамилията му в племето. Припряно обясни: — Силите й далеч не са толкова големи като нашите, но има имунитет срещу нашия контрол и не се променя в безмозъчен звяр.
Бендраке пристъпи към джипа и огледа варварката. Ухилен, опипа с поглед всяка педя от закръгленото й тяло.
— Надявам се престоят ти в моето племе да ти хареса — измърка с тон, който вероятно смяташе за прелъстителен. — Домът ми е винаги отворен за теб!
Аруула с най-голямо удоволствие би заплюла вожда в лицето, но знаеше, че трябва да сдържа чувствата си. Насилието в момента не би й помогнало с нищо. Не, тя трябваше да действа разумно, точно както би го сторил Маддракс.
— Благодаря много за поканата — отвърна Аруула с усмивка, която беше поне толкова снизходителна, колкото хиленето на Бендраке — гадно. — Но, мисля, че спътникът ми ще е против това да споделям постелята си с някой друг.
Устните на вожда се извиха нагоре в подигравателна усмивка, когато погледна към русия скимар, който все още киснеше върху фреккойшера.
— Скоро ще установиш, че приятелят ти никога вече няма да е този, който е бил някога — изкиска се тихо Бендраке. — Все някой ден ще се наситиш на грухтенето му и тогава ще си потърсиш спътник, който носи у себе си същата дарба като тебе. Някой, който е силен и когото можеш да погледнеш. Щом работата стигне дотам, ще дойдеш при мен. Но не ме карай да чакам прекалено дълго, защото може би вече няма да те искам!
С тези думи вождът се обърна и се върна у дома си. Изобщо не погледна към Борк, което последният сметна, че означава приемането им отново в племето. Въодушевен се обърна към фамилията си, но никой от тях не споделяше радостта му.
А Аруула, напротив, стоеше като вкаменена в джипа.
„Маддракс никога вече няма да бъде такъв, какъвто е бил някога! — отекваше в мислите й. — Не, това не бива да стане. Трябва да има някакъв път за връщане назад. Та аз го обичам!“
Главата й отчаяно се оброни върху волана.
Когато Аруула отново вдигна очи, тълпата пред превозното средство се беше разпръснала. Макар че някои от надарените все още любопитно поглеждаха към нея и фамилията на Борк, повечето жители на селото предпочетоха да обсъждат последните събития между четирите стени у дома си.
— Добре ли си вече? — прозвуча плах глас до нея. Беше Арак, който я гледаше виновно.
— Съжалявам, че си толкова тъжна — извини се той. — Ако не беше ме спасила, това нямаше да се случи!
— Не е твоя вината за онова, което става тук — утеши го варварката, която полека-лека възвръщаше старите си сили. Пъргаво скочи от колата и жадна за дела, заглади кожената си дреха. Трябваше да действа по възможност най-бързо, преди състоянието на Маддракс да стане още по-критично.
Варварската част у нея естествено би грабнала меча, но, първо, Борк беше прибрал оръжието й и, второ, трябваше да узнае още много неща за това странно племе, преди да предприеме нещо.
— Всъщност смяташ ли, че е справедливо да превръщате хората в такива уродливи същества, за да ги държите като роби? — попита тя Арак.
Юношата поклати гузно глава.
— Преди сме живяли в мир с ненадарените — защитаваше се той със запъване. — Когато прадедите на нашите бащи получили небесния подарък, не знаели, че могат да навредят на други хора, когато влияят върху мислите им, с цел да вършат по-изгодна търговия. Другите племена обаче скоро забелязали, че се променят, ако прекарват твърде дълго в наша близост. Започнали да ни избягват и така сме се превърнали в отхвърлени. Нашето племе живеело поколения наред необезпокоявано в голямата яма, която Меетор изкопал за нас. Само избрани можели да напускат района на нашето племе, за да търгуват в околните селища. Тези надарени трябвало да се закълнат, че няма да използват дарбата си в присъствието на хора.