Мат направи опит да се мине без по-нататъшно проливане на кръв. Наведе цевта на автоматика и стреля. Земята само на сантиметри от босите крака на маймуночовека отхвръкна. Но това не беше надарено с разум същество, което да се уплаши от предупредителни изстрели. Без да е впечатлен, втурна се и застрашително вдигна железния прът над главата си.
На Матю не му оставаше нищо друго, освен да го спре с изстрел! Прицели се в лявата му плешка, но люлеещата походка на противника му правеше точното прицелване невъзможно.
Когато Мат стреля, на гърдите на разгневения до кръвожадна лудост получовек цъфна червено цвете.
Въпреки попадението, изглежда, маймуночовекът не усещаше нито болки, нито умора, защото продължи да тича, без да намалява скоростта. Междувременно се беше приближил на пет метра.
Мат даде бързо още един изстрел. Макар пак да улучи, вдигнатият прът застрашително се приближаваше. Само още два метра… един…
В последния момент Мат вдигна „Берета“-та и се прицели между хлътналите очи на маймуночовека.
Едва след като куршумът проби деформирания череп, съществото се строполи на колене. С един последен рефлекс се опита да запрати железния боздуган към Мат, но металът с дрънчене се стовари върху джипа.
Мат веднага се извърна към останалите маймуночовеци, които бяха проследили бесния напад на предводителя си. Но очевидно никой от тях не желаеше да отмъщава за смъртта му. Като видяха, че и най-силният от групата не можа да излезе срещу ужасното оръжие на чужденеца, обърнаха се с грухтене и офейкаха.
— Още веднъж се справихме — обърна се той с облекчение към спътницата си. Но Аруула отдавна беше изтичала, за да види лежащото неподвижно на земята момче.
На пръв поглед изглеждаше, че русокосият е мъртъв. Но когато Аруула се приближи, той внезапно скочи и се опита да избяга. Едва когато забеляза, че не беше някой от маймуночовеците, отново се успокои. С облекчение се отпусна отново в тревата и погледна варварката със смесица от страх и надежда.
— Тума за фееза. Надявам се, че си добре, малкият — поздрави го на езика на странстващите народи.
Веждите на Русия перчем се смръщиха недоволно.
— Казвам се Арак, а не Малкият — отговори на диалект, близък до нейния език. След кратка пауза допълни значително по-меко: — Без вашата помощ сигурно бях загубен.
Устните на варварката се разтеглиха в усмивка.
— Наричат ме Аруула — представи му се и тя. — Определено не исках да те ядосвам, Арак. Напротив, бих искала да разговарям с теб. За пръв път срещам някого, който също може да подслушва!
„Можеш да говориш с мислите си като мен ли?“ Аруула се намръщи болезнено, защото думите кънтяха в главата й, сякаш момчето беше изкрещяло в ухото й.
— Моля те, недей — възпротиви се тя. — Не съм свикнала да разговарям с някого по този начин. Твърде е силно за мен.
Арак кимна като че ли знаеше това нещо.
— Само трябва малко да се поупражняваш, тогава ще установиш колко силно можеш да чуваш някого другиго — обясни й с бащински тон.
В този момент пристъпи Мат и Аруула му разказа какво е научила до този момент.
— Попитай го какво прави сам в тази затънтена местност — помоли Мат и Аруула предаде въпроса на Арак.
Той се стресна, сякаш му е хрумнало нещо изключително важно.
— Семейството ми — прошепна той. — То все още е в гробището на бръмбарите! Скимарите искат да ги убият! Трябва да им помогнете, моля ви!
— Скимари ли?
— Маймуночовеците.
— Защо тези зверове ви преследват с такава омраза? — осведоми се Аруула.
— Защото сме отхвърлени — обясни Арак тъжно. — Където и да отидем, навсякъде ни посрещат с враждебност. Затова стоим далеч от човешките селища. Но тази сутрин внезапно започнаха да ни преследват тези безмозъчни скимари. Затова родителите ми и другите избягаха в едно голямо гробище за бръмбари. Успяхме да се укрием в празните черупки на мъртвите животни, но маймуночовеците търсят навсякъде. Само въпрос на време е, докато намерят убежището. Промъкнах се, за да търся помощ. Но няколко от тези зверове са забелязали бягството ми и са тръгнали по следите ми. Аруула преведе на Мат.
— Защо се държат така враждебно към семейството ти? — поиска да разбере от момчето.
Арак вдигна рамене и прошепна:
— Не знам. На никого нищо не сме сторили.
Аруула инстинктивно почувства, че момчето скри от тях нещо важно. За момент пред духовните й очи замъждука накъсана картина, на която се различиха Арак и маймуночовеците. Но последователността беше твърде кратка, за да може Аруула да научи нещо повече от мъглявата представа за току-що видяното.