— Баща ми получава седем марки на ден.
До този момент не знаех за никого колко получава на ден, не ми беше и съвсем ясно много ли са всъщност седем марки, все пак обаче сумата ми се стори доста добра, а и той я беше произнесъл с тон на задоволство и гордост. Но понеже надцакването с някакви числа и величини бе един от начините, по който ние, учениците, разговаряхме помежду си, аз не оставих думите му да ме впечатлят, макар че той вероятно бе казал истината. Върнах му топката, като в отговор съобщих, че баща ми получава дванайсет марки на ден. Лъжа, пълна измислица, но аз нямах никакви скрупули, защото това беше чисто упражнение по реторика. Велер помисли за миг и рече: „Дванайсет? Това съвсем не е лошо!“, но от погледа и тона му не се разбираше дали е приел думите ми на сериозно или не. Не държеше да ме изобличи, казаното можеше да породи съмнение, но той го прие и не сметна, че си струва да спорим, като така отново показа, че бе по-опитен и по-зрял, практик и почти възрастен и аз напълно признавах това. Сякаш двайсетгодишен бе разговарял с единайсетгодишен. Но не бяхме ли връстници?
Да, сетих се и за още едно негово изказване, прозвучало толкова делово и зряло, че още повече ме изненада и смути. Отнасяше се за един шлосер, чиято работилница се намираше недалеч от къщата на дядо ми. Този човек един ден се самоуби, както с ужас слушах да разправят съседите, такова нещо не се бе случвало в града от години и до този момент изобщо не можех да си представя, че ще стане, и то в такава близост до нас, сред познатото, мило обкръжение на момчешкия ми живот. Говореха, че се обесил, но още спореха за това, хората не искаха веднага да зарегистрират и отнесат към дело едно толкова рядко и голямо събитие, а се стремяха да изпитат докрай страха и ужаса от него. Така на другия ден след смъртта съседките, прислужниците и пощенските раздавачи изплетоха около горкия човек мрежа от всевъзможни легенди, някои от които достигнаха и до мене. На следващия ден обаче Велер ме срещна на улицата, когато боязливо поглеждах към къщата на шлосера с онемялата и затворена работилница, и ме попита дали искам да науча как шлосерът го е направил. После приятелски и с убедителен вид на човек, който знае абсолютната истина, ме уведоми:
— Значи, нали все пак бил шлосер, не искал да използува въже, та се обесил на жица. Взел жицата, пирони, чук и клещи, излязъл на пътя почти до горската воденица, заковал здраво жицата между две дървета и дори грижливо отрязал с клещите излишните краища, и после се обесил. Когато някой се беси, беси се долу, през врата, нали така, и после изплезва език, това е ужасно, а той не искал така. И знаеш ли какво направил? Не се обесил долу през врата, а най-отпред, под брадичката, и затова после не оплезил език. Но все пак лицето му посиняло.
Сега този Велер, който толкова добре познаваше света и толкова малко се интересуваше от училището, явно имаше тежка грижа. Съществуваше съмнение дали подписът на неговия баща под последните му бележки действително е истински. Понеже Велер изглеждаше тъй потиснат и се върна тъй сломен на мястото си, можеше да се предположи, че съмнението е било основателно, и тогава това не беше само съмнение, а подозрение или обвинение, че точно Ото Велер се е опитал да подправи подписа на баща си. Едва сега, когато се пробудих от краткото радостно опиянение от свободата и отново бях способен да мисля, започнах да разбирам измъчения и изкривен поглед на моя другар и да подозирам, че тук се разиграва фатална и грозна история, пожелах дори да не бях щастливият избраник, изпратен на разходка по време на час. Ведрата утрин с ветреца и бягащите сенки на облаците и ведрият прекрасен свят, сред който се разхождах, ставаха други, радостта ми постепенно угасваше и вместо нея ме изпълваха мислите за Велер и неговата история, все неприятни и тъжни мисли. Въпреки че още не познавах света и бях дете в сравнение с деловия, опитен Велер, знаех, и то от нравоучителни разкази за по-големи младежи, че подправянето на подпис е нещо много лошо, нещо криминално, етап от пътя, който отвежда грешниците в затвора и на бесилката. Но все пак нашият училищен другар Ото беше човек, когото обичах, добро и мило момче, и аз не го смятах за пропаднал и определен за бесилото. Бих дал какво ли не, за да се окаже, че подписът е истински и подозрението заблуда. Но нали видях угриженото му и уплашено лице, нали той показа съвсем ясно, че се страхува и значи е с гузна съвест?