Отново крачех едва-едва и вече приближавах онази къща, обитавана предимно от железничари, когато си помислих дали не мога да направя нещо за Ото. Ако изобщо не вляза в тази къща, а се върна в клас и съобщя на учителя, че подписът е истински? Едва ми бе хрумнало това и се почувствах силно притеснен — сам се бях забъркал в тази ужасна история и ако последвах хрумването си, нямаше да бъда вече случаен пратеник и второстепенно лице, а съучастник и съвиновник. Вървях все по-бавно, накрая отминах къщата и продължих нататък, трябваше да спечеля време, трябваше още да помисля. След като изрекох наум спасителната и благородна лъжа, на която вече се бях решил, и се уплетох в последиците от нея, разбрах, че това не е по силите ми. Не по убеждение, а от страх пред последиците се отказах от ролята на помощник и спасител. Хрумна ми втори, по-невинен изход: можех да се върна обратно и да съобщя, че у Велерови няма никой. И за тая лъжа обаче не ми достигна смелост. Учителят щеше да ми повярва, но щеше да попита къде съм се забавил толкова. Натъжен и с гузна съвест най-после влязох в къщата, извиках „Господин Велер“, една жена ме насочи към горния етаж — там живее господин Велер, но той е на работа и ще намерите само жена му. Заизкачвах стълбата, къщата беше гола и по-скоро неприветлива, миришеше остро на кухня и на луга или сапун. Горе действително намерих госпожа Велер, тя излизаше от кухнята, бързаше и рязко ме попита какво искам. Когато обаче й казах, че класният ме е изпратил и става дума за бележките на Ото, тя избърса ръце в престилката си и ме въведе в стаята, предложи ми стол и дори ме попита да ми донесе ли нещо, например сандвич или ябълка. Но аз вече бях извадил бележника от джоба си, подадох й го и казах, че учителят пита дали подписът наистина е на бащата на Ото. Жената не разбра веднага, трябваше да повторя, тя напрегнато ме изслуша, сетне вдигна разтвореното тефтерче пред очите си. Можах да я разгледам спокойно, защото дълго седя неподвижно, взираше се в тетрадката и не отронваше нито дума. Наблюдавах я и така открих, че синът й много прилича на нея, липсваха само жлезите. Имаше свежо и румено лице, но докато седеше безмълвна с тефтерчето в ръце, видях как това лице бавно се отпуска от умора, повяхва и се състарява, изминаха няколко минути и когато най-сетне тефтерчето падна в скута й и тя пак ме погледна или понечи да ме погледне, от широко отворените й очи тихо и неспирно се зарониха едри сълзи. Имах чувството, че докато бе държала бележника в ръце и си бе давала вид, че го изучава, пред вътрешния й взор бяха изплували и преминали в тъжна и страшна процесия точно ония представи, които бяха споходили и мене, представите за пътя на грешника към падението и към съда, затвора и бесилото.
Дълбоко потиснат, седях срещу жената, която за детските ми очи беше стара, гледах как сълзите се стичат по румените й бузи и чаках да каже нещо. Дългото мълчание се понасяше тъй трудно. Тя обаче не продумваше. Седеше и плачеше, и когато накрая сам прекъснах мълчанието, понеже не можех да издържам повече, и наново попитах дали господин Велер сам е написал името си в тефтерчето, лицето й стана още по-угрижено и тъжно и тя няколко пъти поклати глава. Станах, жената също се изправи и когато й подадох ръка, я взе и задържа в силните си топли длани. После вдигна злополучното синьо тефтерче, избърса няколко сълзи от него, отиде до един сандък, измъкна отвътре вестник, скъса го на две, прибра едното парче в сандъка, а с другото чистичко подвърза бележника и аз не се осмелих да го пъхна в джоба на куртката си, а внимателно го отнесох на ръка.
Върнах се в училище и по пътя не се загледах, нито в яза, нито в рибите, нито във витрината, нито в медникаря, докладвах на учителя и бях всъщност разочарован, че не ме упрекна заради дългото ми отсъствие, защото това щеше да е редно и донякъде утешително — все едно че и аз съм поел някакво наказание; постарах се по-нататък всячески да забравя тази история.
Никога не разбрах дали и как е бил наказан моят съученик. Двамата никога не разменихме дума за тази случка и когато понякога отдалеч зърнех майка му на улицата, бях готов да заобиколя и по най-дългия път, само и само да избягна срещата.
Моят съученик Мартин
Напоследък често си мислех за моя съученик Мартин. От забравата и мрака, в които дълги години бе чезнал образът му, той отново си пробиваше упорито път към съзнанието ми, както в ранна утрин нахлуващият дневен светлик бавно, но неудържимо се промъква през цепнатините на щорите и се настанява в тъмната спалня; миниатюрните фрагменти от спомени отново се сливаха в едно цяло, за да възкресят у мен този образ, към който вероятно бях прибавил и доизмислил някои черти, защото познавах Мартин само като момче. Ходехме в един клас на латинското училище в Калв, но сетне аз се прехвърлих за година и половина в Гьопинген, после го срещнах вече като семинарист в манастира, откъдето в скоро време също избягах, за да се видя след четири години с повечето си бивши съученици в университета. Сред тях беше и Мартин, но по време на следването му в Тюбинген не успяхме да надхвърлим рамките на отношенията между бивши съученици, които при среща на улицата си кимват приятелски, като изпитват напълно несъзнателно нещо от безименната привързаност, съществуваща само между хората, познавали се още от деца, а интимно-сърдечната основа на тази привързаност придава своя оттенък и аромат дори на най-повърхностната и случайна връзка, нещо непостижимо за всички по-сетнешни отношения и приятелства.