И така, ние се срещнахме отново в Тюбинген, където аз работех в една книжарница, а Мартин следваше теология, но не се сближихме особено. Не зная кой от нас пръв напусна Тюбинген, но нямаше основания да се сбогуваме и навярно щяхме напълно да забравим един за друг, ако след няколко години в Базел той не бе изскочил неочаквано на пътя ми. Скоро след сватбата бях довел от неудобната ни селска къщичка край Боденското езеро младата си жена, сполетяна от мъчителна болест, за да се грижат за нея в бащиния й дом в Базел, и възнамерявах да се прибера отново у дома. Тогава се срещнахме с Мартин, зарадвахме се и двамата, защото бяхме в онзи етап от живота, когато да се видиш със съученик и да си поговориш за момчешките години, вече не е нещо всекидневно, а забележително рядко и щастливо събитие, нещо като малък празник. Той все още следваше, тъй като междувременно се бе прехвърлил да учи филология и вероятно го измъчваха същите тревоги и угризения, които потайно вълнуваха и мен — за първи път се връщах сам в новото си обиталище, след като бях избрал авантюристичното бягство от града и битието на начинаещ литератор и ме гнетеше бремето на обвързаността и поетите отговорности. Във всеки случай се поздравихме по-радостно и по-топло, отколкото бихме го сторили само преди година-две, сякаш всеки от нас бе за другия ободряващ отглас от времето на общата ни младост, което вече започвахме да идеализираме, така че и двамата почувствувахме необходимост да продължим някак тази среща. Затова ми се удаде да съблазня прилежния и точен Мартин да измени на своята достопочтеност и да се съгласи да ми погостува за ден-два в моето селце край Боденското езеро, в селската ми къща. В решението му имаше и известно любопитство, защото както някога се ползувах сред съучениците семинаристи с малко съмнителната слава на беглец от училището, така и сега, като млад автор на нашумяла книга, им се представях в една по-бляскава, но все пак твърде небуржоазна в малко циркова светлина.
И така, Мартин се остави да го отвлека, заминахме от Базел за Шекборн, оттам по здрач прекосихме с лодка езерото и стигнахме в Гейенхофен; отключих портата с тежкия ключ, потърсих в селото младата ни прислужница, за да сготви нещо и да застеле легло за госта, и сетне седнахме сред ранната есенна вечер в топлата стая, облицована с дърво, вечеряхме скромно с хляб и вино и бъбрехме за Калв и Маулброн, за учителите от латинското училище и бегло споменавахме за нашите планове, начинания и надежди, като всеки неволно разкрасяваше положението и перспективите си, защото и двамата никак не желаехме да си изясняваме и признаваме един другиму проблемите и затрудненията. Развеселени си пийвахме от тръпчивото вино и когато се разделихме, за да си легнем, аз бях съвсем уверен, че лесно ще успея да задържа за още ден намерения отново приятел. В най-добро настроение го поведох нагоре по стръмната тясна стълба към стаята за гости, предупредих го и за дебелата греда на прага, от която може опасно да се нараниш, ако не се наведеш достатъчно или не я прескочиш, сетне му пожелах „лека нощ“, взех една от ранните книги на Хамсун, тогава все още нови и високо ценени от младите им откриватели, и също си легнах, за да почета половин или един час на светлината на свещта.
Но на разсъмване, много преди да е дошло време за ставане, тревожни шумове ме сепнаха от съвсем краткия сън, отворих вратата и в сивата утринна здрачина видях госта ми да стои на стълбището. Облегнат на стената, по нощна роба, с изгаснала свещ в ръка, стенещ и блед като платно, което силно го обезобразяваше, защото от дете го помнех все с румени бузи и със свеж цвят на лицето. Рязко му прилошало, получил нещо като диария или чревни спазми, вече няколко пъти се промъквал до тоалетната, за да не ме изплаши, опитвал се да повърне и се превивал от болки, а ето че и свещта му изгаснала; стоеше безпомощен и полумъртъв до стената, едва говореше, та аз го заведох до леглото му и поседнах за малко при него. След това ме помоли да си легна, а после да го отведа на гарата, за да вземе сутрешния влак; прекалено добре познавал тези пристъпи на болестта си и единственият цяр било да се прибере бързо у дома, за да си почине и да се посъвземе, както той си знае. Така и стана — без дори да закуси, отидохме навреме на пристана, преминахме отсреща и го качих на влака. Все още пребледнял, той ме гледаше със слаба усмивка през прозореца на купето и за последен път с поклащане на глава отхвърли предложението ми да го съпроводя до дома. Така ме напусна завинаги, защото повече не го видях и това си остана единственото ни съвместно преживяване, при моето и двамата, всеки от своя страна, бе направил крачка напред — от съученичеството към приятелството.