Повече не видях Мартин. След гостуването, което завърши за него със среднощното заболяване и прибързаното отпътуване, а за мен с почти гневно отрезвяване и огорчено завръщане в празната къща, където най-напред се бе разболяла жена ми, а след това и гостът, цели двадесет години нямах вест от Мартин. След това по повод на моята петдесетгодишнина той ми написа дълго писмо и след няколкогодишна пауза още едно, последно. И се бе погрижил след смъртта му да ми изпратят некролог.
Ето какво представляваха всъщност моите отношения с Мартин и срещите ми с него: известно време бяхме съученици в Калв и след това отново в Маулброн, общо най-много три години, после в Тюбинген от време на време кимвахме с глава по улицата и разменяхме някоя дума, години по-късно го срещнах като студент в Базел и отпразнувахме това събитие, започнало възторжено и завършило с разочарование, а после чак до смъртта му само два пъти си разменихме писма, но той сигурно ги бе написал под напора на някаква потребност или подтик, иначе защо ще го прави, а и аз не бих му отговорил, ако нямаше и в мен зрънце интерес и симпатия към този Мартин, надхвърлящи обикновената привързаност към съучениците. Несъмнено между нас двамата съществуваше смътно привличане и възможност за приятелство и само поради липсата на сгоден случай те не бяха прераснали в истинска дружба, а явно живеят в мен и до днес — как иначе ще си спомням за него толкова години след смъртта му и почти половин век след нашата последна среща и защо ще се чувствувам задължен да напиша тези страници, сякаш на тях би могло да стане това, което не поиска да се сбъдне в живота?
Съвсем не познавам достатъчно Мартин, за да обрисувам портрета му, за да предам поне в най-общи черти биографията му, да опиша портрета му, неговия характер или да му посветя дори само един сух, закъснял некролог. Когато говоря и пиша за него, съзнавам, че в разказа или описанието ми не оживява действителният, историческият, истинският Мартин, а само един образ или привидение, породено от спомена и въображението ми, чиито черти са плод както на предположения, така и на преживявания, колкото на фантазията, толкова и на спомена. Но независимо дали е действителен, достоверен или не, този Мартин несъмнено е жив и въздействуващ, защото ме принуждава да му помогна да излезе наяве, колкото и да ми е трудно това. И така, залавям се да опиша моя Мартин.
От времето на първото ни познанство, когато и двамата бяхме между единадесет и тринадесет годишни, си го спомням като живо и весело, но не гласовито момче, по-скоро дребно на ръст, с изящни и сръчни ръце и приятно лице, със силен руменец по бузите и свежа, нежна, леко загоряла кожа, която добре подхождаше на светлокафявите му очи. Тези хубави очи обикновено гледаха весело, приятелски и подкупващо, а понякога в тях се появяваше и нещо плахо, умоляващо, търсещо пощада. Предполагам, че този поглед за цял живот си е останал детински, малко срамежлив и леко подкупващ или умоляващ. Вероятно хората го харесваха тъкмо заради този поглед и той нямаше врагове. Но ако въпреки пълното различие в характерите ни между нас се усещаше понякога симпатия, близка до приятелство, то бе, защото той притежаваше фантазия и обичаше красивото, макар и посвоему. Докато мен ме привличаше по-скоро ексцентричното, той имаше определена наклонност и предпочитание към всичко чисто, хубаво и спретнато и докато на мен ми харесваше играта на противоположностите и обичах да правя скокове от патетичното или сантименталното към смешното, той обикновено си избираше някаква роля в момчешките ни игри и си оставаше верен на нея. Най-успешно се правеше на индианец и в спомените си най-често го виждам в костюма на ирокез или мохикан, защото тъкмо с тази си роля неведнъж е будил у мен възхита и дори завист, толкова му подхождаше, а и той умееше да се изрисува и костюмира. Преди всичко сам си бе измислил и ушил украса за глава, състояща се от ярко боядисани кокоши и естествени петльови пера — доста време много му завиждах за нея, защото сам не можех да си я направя. Опитах се, но моето подобие бе кораво и недодялано в сравнение с оригинала, а и диадемата ми не стоеше достатъчно стабилно, така че, щом при бойните ни действия се налагаше да тичаме, аз трябваше с една ръка да придържам несполучливата украса от пера върху главата си, а с другата да нося лъка или бойната брада. Освен украсата за глава Мартин притежаваше и още една ценност: издут щит, през средата на който преминаваше златна лента с герба на град Калв, нарисуван от Мартин — лъв, стъпил на три планини. И щитът беше дело на сръчните му ръце, той умееше да рисува и оцветява, да позлатява и лакира и ако бих дал мило и драго, за да притежавам прочутия му объл щит, още повече бленувах за умението сам да издялам този лъвски щит, да го облепя, изрисувам и позлатя. При това не бях съвсем безкритичен към работите на Мартин, не ми убягваше нито това, че всъщност гербът на Калв не подхожда за щит на един ирокез, нито пък, че този герб и орнаментите му не бяха нарисувани със свободния замах на въображението, а бяха старателно прекопирани от модел и увеличени. Но на мен ми липсваше тъкмо това, което беше силата и дарбата на Мартин: точността и чистотата, подредеността и техническото съвършенство на изработката, търпението, всеотдайността, прилежанието и радостта от една работа, започната планомерно и изпълнена точно, стъпка по стъпка.