Почеркът на Мартин също често будеше у мен възхищение и завист. В ученическите му тетрадки всичко изглеждаше чудесно подредено, чисто и приятно за окото; ред, симетрия и хармония царяха, както и в изписаните с видима наслада и задоволство букви, така и в разпределението на колоните им в полето за упражнения, а съотношението между големината на буквите и разстоянието между редовете бе също така приятно и подходящо, както съотношението между калиграфския шрифт на заглавията и дебелината на подчертаващите ги прави, изтеглени с линеал. Често започвах беловата на домашното по латински, с намерението да пиша по също такъв приятен, точно отмерен и все пак плавен начин. Първите няколко реда почеркът ми вървеше по-равен от обикновено, но никога не бе красив, а и волята за подобна подравненост винаги бързо се изпаряваше, и когато като възрастен си спомнях за това, понякога ми се струваше, че стремежът ми към красив почерк е бил всъщност копнеж за нещо съвсем друго: за по-простичкия, по-подреден и по-управляем дух на моя другар.
Освен обикновения си всекидневен и задължителен почерк младият творец имаше и други, по-представителни и по-великолепни. Той притежаваше две пера за шрифт рондо, едното обикновено, само че необикновено широко и скосено, а другото двойно, разцепено; то пък съпровождаше всеки писмен знак с втора, по-тъничка линия. С тези перца той съумяваше не само да пише тъй красиво и безупречно, че наподобяваше печатния шрифт антиква, но и влагаше толкова фантазия и тънък усет, че можеше направо да накара двойните линии и завъртулки, както и преходите от тънко към по-дебело да затанцуват, да се въздигат и да звънтят — за това изкуство на шрифта рондо се сетих, когато след години майстор-печатарят Мардерщайг ми показваше албуми с различни шрифтове на Бодони3.
Рядко се срещахме извън училище, Мартин живееше далеч от мен, в горната част на града, при своя чичо, учител и собственик на пансион за юноши. Вече дори не помня дали изобщо съм влизал в дома на учителя, но все още мога да си представя как изглеждаше отвън. А името на улицата, където се намираше, съм забравил. Но това бе същата уличка, на която Кнулп4 бе посещавал приятеля си, шивача Шлотербек, и когато двамата обикаляхме в спомените си Герберезу, в представите ми понякога се мяркаха и къщата, и дребната фигурка на Мартин. А при единствената ми задушевна среща в Базел, продължила в моето селце край Боденското езеро, той отново ми говори за къщата и за привързаността си към всички спомени, свързани с Кале, с ученическите и момчешките години. С усмивка и вълнение, прикрито с шеги, стигнахме до въпроса каква фантастична стойност може да придаде душата на малките, всекидневни и нищожни предмети, когато с тях са свързани скъпи спомени: стара писалка, старомоден ключ, отдавна загубен часовник, ръждиво джобно ножче. Тогава Мартин се позамисли, дълго мълча и разсъждава, а после заразказва за някаква гимнастическа висилка в двора на къщата срещу Шлотербек и за гвоздея, който забил веднъж в едната подпора на тази висилка, играейки сам в двора. Направил това без нужда, само заради удоволствието право и уверено да зачука случайно намерения гвоздей в дървото. С наслада, която днес не може нито да разбере, нито да усети така силно, той забил онзи гвоздей и с това, както разказваше вече двадесет и седем годишният Мартин, провел нещо като изпитание за сръчност, но същевременно извършил и мистичен акт, превръщащ висилката на всички пансионери до известна степен в негова собственост или поне белязващ я с таен, само нему известен знак.
3