С това аз май изчерпих почти всичко, което зная за Мартин. Но за някои неща не се чувствувах достатъчно сигурен. Много бих дал за възможността да проверя спомените си. И понеже нямах други достоверни източници, дойде ми наум, че моят съученик ми бе писал по-късно най-малко две писма. Първото изпрати по случай петдесетия ми юбилей през 1927 г., около двадесет и три години след нашата последна среща, а второто — малко преди смъртта си. Не бе изключено тези писма все още да се намират някъде, ала надеждата да ги изровя бе слаба. Все пак, след като стигнах с бележките си дотук, днес все пак се потрудих да ги открия, и то не съвсем безрезултатно. Всъщност писмото, което ми се струваше най-важно и на което особено държах, не се намери никъде, а мога да се закълна, че го бях прибрал. Имам предвид последното му послание. Но поне намерих онова от 1927 г. и в същото купче стари писма — некролога.
Ала намереното съкровище ми подействува доста странно. Зарадва ме много, но писмото звучеше съвсем различно от това, което бях очаквал и вярвах, че зная. И вместо да изясни и да уточни спомените ми, то ги обърка съвсем и ги направи напълно съмнителни. Показа ми, че като цяло моята представа за Мартин не беше погрешна, но спомените му за преживяното с мен значително се различаваха от моите, отчасти дори им противоречаха. Неговата памет, изглежда, бе по-добра от моята, поне съхраняваше всякакви подробности, вече забравени от мен, но пък пропускаше онова, което бях запомнил като особено характерно.
Показателно и почти озадачаващо ми се стори, че почеркът в намереното писмо нямаше вече нищо общо с почерка на момчето Мартин, който толкова ме бе възхищавал. Тук той пишеше четливо и доста красиво, но в никакъв (случай калиграфски и с някогашния стремеж към подреденост. Писмото бе дълго, цели страници, и представляваше поздравление и нещо като хвалебствие по случай петдесетия ми рожден ден — един вид признание на заслугите ми, а и израз на плахо приятелско чувство. Състоеше се главно от твърдения като това, че днес съм „официално призната знаменитост“, и тук стилът му бе по-скоро дребнобуржоазен и даскалски, но писмото бе преди всичко възхвала на младостта и ученичеството ни, прекъсвана от тихи въздишки на скромност, скромност като „ти навярно едва ли си спомняш още за мен“. Но главното, жадуваното от мен откритие бе, че бившият съученик ми даряваше сякаш за рождения ден своите младежки спомени. Жадно четях тези страници. Повечето от случките обаче, за които той си припомняше, липсваха в моята памет. Така например Мартин разказваше за една вечер към края на моето пребиваване в Тюбинген, когато заедно с други съученици бил поканен от мен, седял в стаята ми и ме слушал да им чета книгата „Един часа след полунощ“. Сигурно има право, но от тази тюбингска вечер не е останало и следа в паметта ми. А след това пише за нашата среща в Базел и за отиването ни до Гайенхофен. Това описание четох с най-голям интерес. Но и от тази среща Мартин помнеше много повече от мен, наистина започвах да се срамувам, че толкова забравям. Само до пристигането неговото описание съвпадаше с моя спомен, но после той продължаваше: „На другия ден обиколихме цялата колония от хора на изкуството: Е. фон Бодман, В. фон Шолц, отбихме се и при някакъв художник. И все пак тогава нищо не ме радваше. Бях в тежка вътрешна криза… И се върнах доста злочест и нещастен у дома, бях видял какво ми липсваше.“
Хм, какво излиза? Значи цял ден съм обхождал с госта си познати и приятели в околността, а вече нищо не си спомням от това. По-склонен съм да се доверя на неговата памет, отколкото на моята, защото всичко онова е било за него ново, а за мен — нещо обикновено, да, тогава наистина неколкократно бях посещавал за кратко Е. фон Бодман, но не и В. фон Шолц — изглежда, приятелят ми Мартин впоследствие е доразкрасил с въображаеми преживявания и срещи този забравен от мен ден край Боденското езеро. Но за най-главното ми преживяване, останало незабравимо от тази среща, за тежкото неразположение, той изобщо не си спомняше! Беше му се изплъзнало, както на мен обиколката с гостувания при съседите край езерото! И както бе добавил в наивно изложеното описание поне посещението при Щолц, така напълно бе забравил или само бе свел до душевна криза онова разболяване, впечатлило ме дотолкова, че разстроеното му лице и залитащата злощастна фигура се бяха запечатали в съзнанието ми за десетилетия напред. Ох, почти ми се прииска милото дълго писмо на Мартин да бе останало неоткрито, вместо да ме изправя пред такива противоречия и съмнения!