Все пак трябва да поддържам това, което ми нашепва собствената памет, дори ако се наложи да го защищавам срещу всички мними опровержения. Но как странно ни засрамва и смущава все пак всяка среща с вътрешния ни живот, с онези сили, които се подиграват с разума, съзнанието, паметта ни, които диктаторски властвуват над спомените и забравата! Както и да сравнявам едната картина на нашата среща с другата, и двете ми показват прекалено ясно и малко иронично колко се различаваме и от собствената си представа, и от представата на близките за нас. Ето, прекарал бях ден-два заедно със скъп за мен, неочаквано намерен отново приятел от младини, а как и двамата неволно бяхме разигравали театър, като всеки бе мамил и себе си, и другия! За мен Мартин си беше същото свежо, цъфтящо момче с румени бузи и здрава, нормална, може би малко буржоазна нагласа на духа и навярно точно това ме е подтикнало тогава да му представя своето всекидневие и тогавашното си душевно състояние като интересни, весели и завидни, докато в действителност здравата ме притискаха проблемите на писателството, на младия ми брак и на драговолно избрания небуржоазен начин на живот. А той се бе оставил да го учудя и заслепя, дори впоследствие бе разкрасил с всевъзможни допълнения своята „авантюра с Хесе“ и бе премълчал трудните си проблеми, грижите и неувереността си също така успешно, както и аз моите, а сетне бе успял да забрави напълно как тази криза избухна в пристъпа на едно явно тежко телесно заболяване. Едни и същи сили и причини — конфликтите в неговата и в моята душа и необходимостта да не съзнаваме прекалено ясно тези конфликти и за нищо на света да не ги разкриваме пред приятеля — бяха формирали два съвсем различни спомена за пътуването до Гайенхофен, две толкова несходни представи. Както в паметта на Мартин аз бях щастлив гуляйджия, човек на живота и развейпрах, така за мен той бе мил, безобиден човек, за съжаление често сполетяван от тежки стомашни кризи.
И въпреки това дълбоко и всъщност страшно разминаване остава фактът, че и двамата не бяхме се забравили и че дори след десетилетия точно онази единствена сериозна среща в нашия живот все още занимаваше и безпокоеше и него, и мен. Една и съща причина поддържаше и взаимния интерес, и спомена — у Мартин тя се бе проявила и бе преодоляна чрез онова заболяване и с изтриването му от паметта, а у мен — чрез прекалено шумна и възбуждаща жизненост и предприемчивост, също забравени по-късно. Колкото и различни да бяха описанията ни, ние бяхме изпитали тогава едно и също притеснение от привидно неразрешимите, тежко гнетящи ни нравствени въпроси, и същевременно едно желание да прикрием, да не признаем тази вътрешна криза. И ако всеки от нас не бе подушил под маската и зад ролята на другия същото напрежение и тегнеща опасност, същата задушаваща температура, и двамата бихме се помъчили да забравим цялата история или поне да я приемем за маловажна.
Почти привършвам трудния си разказ за една привидно незначителна случка от нашите младежки години. Тук историята може да прекъсне. Но все пак остава да се добави една дреболия, при която сигурно пак ще се осланям само на паметта си, без да мога с документи и доказателства да разсея недоверието към тази памет, възникнало от цялото разследване и угризението на съвестта, което би трябвало да обземе всеки разказвач на истински истории или случки.
И така, трябва да добавя факта, че Мартин ми писа още едно, по-късно, последно писмо. Изминали са вече около петнадесет години, откакто го получих и го прочетох, но макар да не се съмнявам, че съм го запазил, изобщо не мога да го намеря, а трябваше да е при онова, другото писмо, което при съобщението за смъртта му също доста трудно открих.
В това последно писмо Мартин възкресяваше с голяма топлота и всеотдайност момчешките ни години в Калв, убеден, и то с основание, че припомнянето им е желано и благотворно и за мен. Този път обаче имаше да сподели нещо забележително и ново: неотдавна бил ходил в Калв! Споменът и носталгията го отвели в долината и града на най-щастливите му, според него, години, един дълго жадуван и често планиран празник на срещата с миналото, осъществен най-после. Така както Кнулп преди смъртта си бе потърсил още веднъж своя градец и се бе скитал безцелно из всички улички и магазини, така и Мартин бе предприел пътуване из призрачното родно място и в момчешките си години. С вълнение бе навлязъл в долината на Наголд и бе видял стария град по склона между Валдберген и реката. Било хубаво и щастливо начинание, с благодарност и блаженство ми — разказваше той. Назоваваше с благоговение и любовна възхвала уличките, пазарния площад, училището, имената на нашите някогашни учители и на някои другари. Описваше също как, завърнал се в родното място, намерил уличката с къщата на своя настойник непроменена и само малко поостаряла, как влязъл вътре, огледал всичко в коридора и стълбището, после обиколил и дворчето, потърсил къде е играл като момче и с учудване и вълнение намерил всичко все още непокътнато, както преди близо половин век. Най-неочаквано за него двете дървени подпори на висилката все още стояли и в едната от тях стърчал забитият някога гвоздей, опазил през десетилетията момчешката му тайна.