Ето го младия художник, който в своята самотна мансарда се опитва да нарисува един плетен стол; ето го семинариста от манастира Маулброн, където витаят сенките на велики предшественици; ето го ученика, влюбен в магията на древните езици, който изпълнява трудна морална задача; ето ги двамата непримирими изобретатели в една техническа работилница. Разсъждаваме върху същността на човешкото щастие, наслаждаваме се на прекрасни видения и разбираме смисъла на ироничната авгурска усмивка, долавяме тайното разбирателство между посветените… После се преобразяваме в дърво, в птица и в пеперуда, в двойна звезда над първоизвора на дните, слушаме загадъчната песен за смъртта и живота, които се сплитат във вечна и бясна любовна игра; превръщаме се в бягащ просяк, който оставя подире си изпепелени сърца; удивляваме се на карнавала в един италиански град, където ни очарова един прехласнат малък коминочистач; храним черната врана, символ на артиста; отправяме взор към пламтящото от звезди зимно небе в Алпите… Размисляме върху участта на една повалена от бурята праскова и върху съдбата на сразените от войната човешки същества; преценяваме загубите на ценните неща в живота ни по повод изчезването на един обикновен куфар… И се изпълваме с преклонение пред нещата наоколо, и всеки би могъл да каже с думите на Сидхарта: „И сега му се струваше, че тъкмо в това се е състояла и някогашната му болест — че не можеше да обича нищо и никого.“
Така се вдига булото на Майя и се разкрива същността. Животът е сън, но и сънят е живот. В тази единност от блян и действителност звучи музиката и поезията на битието, в нея вече няма нищо случайно, а всичко е закономерно, подчинено на онази amor fati — „любов към съдбата“, която за цялостния и силен човек винаги е взаимна.
Приказка за плетения стол
Един млад човек седеше в своята самотна мансарда и изгаряше от желание да стане художник. Ала трудностите, които се изпречваха пред него, бяха тъй много, че сега-засега той живееше безбурно в мансардата си, времето течеше, а младежът си бе създал навика да стои с часове пред едно неголямо огледало и да се опитва да нарисува автопортрета си. Вече бе изпълнил цяла папка с такива рисунки, а от някои дори беше твърде доволен.
„За един самоук, който не е взимал уроци по живопис, тази скица всъщност е доста сполучлива! — казваше си той. — Каква интересна гънка покрай носа. Личи си, че не ми липсват черти на мислител или нещо от този род. Нужно е само мъничко да извия надолу крайчеца на устата и се получава такъв един характерен израз, направо мрачен.“
Когато обаче след време пак разглеждаше рисунките си, те обикновено вече не му харесваха. Това не бе никак приятно, ала го навеждаше на заключението, че сигурно напредва, щом взискателността към самия него расте.
Към своята мансарда и вещите, които бе наредил или оставил там, младият човек нямаше особено добро и сърдечно отношение, но все пак не и лошо. Той не беше повече или по-малко справедлив към тях, отколкото са обикновено хората. Почти не ги поглеждаше и ги познаваше слабо.
Когато за сетен път не му се удаваше да направи както трябва автопортрета си, младият човек сегиз-тогиз се зачиташе в книги, от които узнаваше каква е била съдбата на други люде, започнали подобно на него като скромни и никому неизвестни младежи, а сетне станали прочути в цял свят. Обичаше да чете такива книги и в тях откриваше собствената си съдба.
Винсент ван Гог „Столът на Винсент с лулата му“ (1888)Така един ден той отново си седеше вкъщи малко обезсърчен и угнетен и четеше за някакъв много известен холандски художник. Узна, че този художник бил обхванат от истинска страст, дори лудост в стремежа си да стане голям творец. Младият човек направи откритието, че между него и този холандски художник съществува известна прилика. Ала колкото повече се задълбочаваше в книгата, попадаше на неща, които все по-малко можеха да се припишат на него. Така например прочете как онзи холандец, щом времето било лошо и не можел да твори на открито, обладан от неутолима страст, рисувал всичко, което се изпречело пред очите му, дори и най-незначителни предмети. Така веднъж нарисувал чифт стари дървени обуща, а друг път някакъв стар разкривен стол — груб, некрасив, селски кухненски стол от обикновено дърво, с оплетена от слама, доста раздърпана седалка. Този стол, който положително никой друг не би удостоил дори с поглед, художникът нарисувал с толкова любов и преданост, с такава страст и всеотдайност, че той се превърнал в една от най-хубавите му картини. Авторът на книгата намираше много прочувствени думи за този пресъздаден върху платното сламен стол.