Редом е нас по улицата върви с жена си млад мъж, французин или романски швейцарец. Когато, така омаян, възторжено показвам на своя спътник открилата се гледка, непознатият ми се усмихва приятелски — дяволито и изрича: „Да, нали, нищо убито, само топли багри; горе-долу така би казал Сезан.“ Кимвам му щастливо и вече ми е на езика да му изброя като на колега цветовете върху картината: охра, неаполитанско жълто, английско червено, бяло, съвсем светъл краплак и тъй нататък, ала сетне това ми се вижда все пак прекалено фамилиарно или колегиално и се отказвам, но го поглеждам усмихнато и се радвам, че има още някой, който съзерцава същата гледка, при това чувствува и мисли същото като мен.
От съня, който продължи със съвсем други сцени, съм съхранил образа на този топъл, вълшебен пейзаж и го нося в себе си като дар от бога на бляна. В този пейзаж бяха събрани любимите багри от някогашната ми палитра на художник любител, те преобладаваха известно време и в палитрата на моя приятел, художника Луи. А ето че сега ми е някак странно и малко съжалявам; когато възстановявам наяве видения насън идеален пейзаж, тъй възбуждащо красив, вдъхващ толкова чудно щастие — неговите неаполитанско жълти нивици, извисяващата се в червено планинска църква, цялата игра между топли, жълти и червени тонове, с цялата приказна и тържествена музика на палитрата му — тогава този пейзаж, макар и да изглежда все така сияен, слънчев и красив, въпреки всичко е мъничко преразкрасен, някак прекалено розов, прекалено хармоничен, някак опасно близо до сладникавостта, та дори и до кича.
И ето че се старая да опазя своя дар непокътнат, да го браня от скептицизъм и критика, и занапред все така чисто да се радвам в спомена на неговата красота, която в продължение на един съновен миг ме ощастливи до дън душа. След пробуждането и при опита отново да си я представя точно, тя ми се струваше някак прекалено красива, прекалено очарователна, прекалено идеална и тази тайна критика вече не ще може да бъде заглушена, най-много за няколко мига. А нима в така разбиращата усмивка на романския колега, в думите му за пейзажа, които съвсем ненужно приписа на стария Сезан — нима в тази симпатична колегиална усмивка на твореца или познавача, на посветения, нямаше нещо дяволито, авгурско: многозначително — иронично и съучастническо?
Преображенията на Пиктор
Едва пристъпил в рая, Пиктор се изправи пред едно дърво, което бе едновременно и Мъж, и Жена. Пиктор поздрави със страхопочитание дървото и запита: „Да не си ти дървото на живота?“ Но когато вместо дървото понечи да му отвърне змията, той се обърна и продължи нататък. Цял се превърна в зрение, всичко толкова му харесваше. Ясно усещаше, че е в родината си, пред първоизвора на живота.
И пак видя дърво, което бе едновременно и Слънце, и Луна. И рече Пиктор: „Да не си ти дървото на живота?“
Слънцето кимна и се засмя, Луната кимна и се усмихна.
Най-дивните цветя го гледаха с множество багри и лъчи, с множество лица и очи. Някои му кимаха и се смееха, други му кимаха и се усмихваха, трети не му кимаха и не се усмихваха: мълчаха опиянени, сякаш вглъбени, сякаш в собствения си мирис потопени. Едно пееше люлякова песен, друго пееше теменужна приспивна песен. Едно от цветята имаше големи сини очи, друго му напомняше за първата любов. Едно ухаеше като градината на детството, като майчиния глас се носеше сладостният му мирис. Друго му се усмихна и в миг протегна към него извит червен език. Той го близна — имаше вкус на нещо силно и диво, на смола и мед, а също и на женска целувка.
Сред всички тия цветя стоеше Пиктор, изпълнен с копнеж и плаха радост. Сърцето му, сякаш камбана, ехтеше размерно, туптеше безспирно. Ламтеше към незнайното, към вълшебно безкрайното неговият див ламтеж.