Когато стигна до това място, младият човек остави книгата и потъна в размисъл. Натъкваше се на нещо ново, което трябваше да опита. И реши — понеже бе млад и взимаше извънредно бързо решения — незабавно да последва примера на този голям майстор и да изпробва неговия път към величието.
Озърна се в таванската си стаичка и откри, че всъщност много рядко бе спирал поглед върху вещите, сред които живееше. Не намери никъде разкривен стол с плетена сламена седалка, нито дървени обуща и за миг отново го обзе огорчение и малодушие, както често му се случваше напоследък, докато четеше за живота на великите люде: установи, че тъкмо онези дреболии, предзнаменования и чудесни стечения на обстоятелствата, които играеха тъй хубава роля в съдбата на другите, при него липсваха и напразно ги очакваше. Ала бързо се окопити и направи извода, че именно сега неговата задача е да следва упорито тежкия път към славата. Разгледа внимателно всички предмети в мансардата и откри някакъв плетен стол, който можеше отлично да му послужи за модел.
Младият човек попридърпа с крак стола по-близо до себе си, подостри молива си, постави скицника върху коленете си и захвана да рисува. Два-три леки начални щриха му се сториха достатъчни да загатнат формата, сега вече той замахна поривисто и властно и само с няколко движения уплътни контурите. Някаква тъмна триъгълна сянка в едно ъгълче привлече вниманието му и той я нанесе отчетливо върху листа. Така продължи да рисува, докато почувствува, че нещо го смущава.
Едва след известно време отдалечи от себе си скицника и изпитателно се взря в рисунката. Тогава проумя, че столът е предаден съвсем невярно.
Гневно очерта още един щрих и сетне впери свиреп поглед в стола. Нищо не излизаше. Това го разгневи.
— Ах ти, дяволски стол! — извика той грубо. — Не съм виждал досега такова капризно същество!
Столът изскърца слабо и рече равнодушно:
— Хубавичко ме поразгледай! Аз съм това, което съм, и вече не мога да се променя.
Художникът го побутна с върха на обувката си. Столът се отмести назад и сега изглеждаше отново по друг начин.
— Глупав стол! — извика младежът. — Всичко в теб е криво и безформено!
Плетеният стол се поусмихна и каза меко:
— Това се нарича перспектива, момко!
Младежът подскочи:
— Перспектива! — кресна той разярен. — Появява се някакъв идиотски стол и си мисли, че може да ме поучава! Перспективата си е моя работа, а не твоя, така да знаеш!
Ала столът не каза нищо повече. Художникът закрачи нервно напред-назад из стаичката, докато отдолу затропаха гневно с бастун. Там живееше един възрастен човек, учен, който не понасяше шум.
Художникът се отпусна на стола и отново заразглежда последния си автопортрет. Ала рисунката не му хареса. Смяташе, че в действителност изглежда по-красив и по-интересен, и това бе истина.
Сетне реши да почете още малко от книгата. Но там продължаваше да пише за онзи холандски сламен стол и това го ядоса. Намери, че наистина се вдига прекалено голям шум около един стол и изобщо…
Младежът потърси артистичната си шапка и реши да поизлезе. Спомни си, че преди доста време вече му бе направило впечатление твърде слабото удовлетворение, което човек получава от живописта. В нея не откриваше нищо друго, освен мъки и разочарования. А в последна сметка и най-добрият художник можеше да изобрази само външната страна на нещата. За човек, обичащ дълбочината, това най-сетне не беше професия. И младежът, за кой ли път, се залови отново за мисълта да се посвети на едно по-старо влечение и да стане писател.
Плетеният стол остана сам в мансардата. Беше му тъжно — младият му господар бе излязъл. В него бе трепнала надеждата, че между тях най-сетне ще се установят истински добри отношения. С голямо удоволствие би произнасял сегиз-тогиз по някоя дума, а знаеше, че положително би могъл да научи един млад човек на нещо. Но, за съжаление, това не стана.