В малкия, безгрижен свят, сред който живеех, срещите с кантонерите, с представителите на властта бяха единственото несвойствено нещо, единственият процеп и прозорец към мрака, бездните и опасностите, чието съществувание още тогава долавях. Веднъж например дочух от една кръчма в центъра на града крясъците на пияни гуляйджии, друг път видях как двама полицаи отвеждат мъж с разкъсано яке, а при трети случай слушах на здрачаване шумовете от побой между мъже — едновременно ужасно недвусмислени и ужасно загадъчни, и така се изплаших, че нашата прислужничка Ана, която беше с мене, трябваше да ме носи на ръце чак до другата пресечка. А имаше и още нещо, което ми се струваше абсолютно лошо, противно и напълно диаболично — неприятната миризма около една фабрика. Многократно бях минавал покрай нея с по-големи другари и атмосферата й предизвикваше в мене особено отвращение, потиснатост, възмущение и дълбок страх, парадоксално сродни с чувството, внушавано ми от пазачите и полицията, чувство, в което към болезненото усещане за насилие и безпомощност се примесваше и добавката или полутонът на нечистата съвест. Защото, макар и да не бях се сблъсквал в действителност с полицията и нейната власт, често бях слушал от слугите или другарите ми тайнствената закана „Почакай, сега ще извикам полиция!“, също както при конфликтите с кантонерите, и всеки път с това сякаш се предполагаше някаква моя вина, все едно че бях престъпил известен или само предполагаем и въображаем закон. Ала всички тези ужасни впечатления, шумове и миризми ме спохождаха далеч от дома, в центъра на града, гдето и без друго беше шумно и тревожно, макар и особено интересно. Нашият спокоен и чист малък свят от крайни улички и къщи с градинки отпред и простори за пране отзад беше беден на впечатления и предупреждения от подобен род, той подхранваше по-скоро представата за добре устроена приятелска и простодушна човешка общност, още повече че сред служителите, занаятчиите и пенсионерите тук-таме живееха също колеги на баща ми или приятелки на мама, хора, свързани с мисионерството, мисионери в оставка, мисионери в отпуск, мисионерски вдовици, чиито деца посещаваха училищата на мисионерската община, все вярващи, дружески настроени хора, завърнали се от Африка, Индия или Китай, и макар че в моето разпределение на света по ранг и положение аз никога не ги поставих наравно с баща ми, те водеха подобно на неговото съществувание и се обръщаха един към друг на „ти“, с „братко“ или със „сестро“.