Ето че стигнах и до участниците в моята история, трима от които са главните герои: моят баща, един просяк и аз, двама или трима са второстепенни, а именно — сестра ми Адела, може би също и другата ми сестра и возеното от нас в количка братче Ханс. Вече съм писал спомени за него, при тази разходка из Базел той нито участваше, нито съпреживяваше, защото бе само едно малко, още безсловесно съкровище в детска количка, което всички ние силно обичахме и до един, включително и баща ми, приемахме като удоволствие и чест правото да го возим. И сестра ни Маруля, ако изобщо е участвувала в следобедната разходка, също не би могла да се сметне за действуващо лице, тъй като беше още съвсем невръстна. Все пак трябва да я упоменем, дори и заради хипотетичната възможност да е присъствувала, защото самото й име, Маруля, което звучеше за хората от нашата среда много по-чуждо и странно, отколкото също така рядко срещаното Адела, изразява нещо от атмосферата и колорита на семейството ни. Понеже на руски Маруля е галено име за Мария и с многото други отличителни черти подчертаваше колко чуждоземно и уникално по същността си е нашето семейство, в което се бяха смесили различни нации. Баща ни, както и мама, баба и дядо, беше ходил в Индия, там беше понаучил индийски и служейки на мисията, беше разклатил здравето си, но всичко това в никакъв случай не изглеждаше странно и удивително за среда като нашата — все едно че бяхме моряшко семейство в пристанищен град. Всички останали „братя“ и „сестри“ от мисията в Индия, край екватора, сред непознатите тъмнокожи и по далечните палмови брегове, също можеха да казват „Отче наш“ на няколко чужди езика, бяха предприемали дълги пътешествия по море и суша, върху магарета или във волски каруци, а ние, децата, пренебрегвайки изнурителността на тези пътувания, силно им завиждахме; те даваха точни разяснения и понякога разказваха приключенски истории пред чудесните сбирки в мисионерски музеи, когато ни се разрешаваше, водени от тях, да посетим този музей в приземния етаж на мисионерската община.
Но независимо дали бяха обикаляли Индия или Китай, Камерун или Бенгази, всички тези далечни странници и техните жени бяха всъщност шваби или швейцарци и всеки баварец или австриец, попаднал случайно между тях, правеше впечатление. А нашият баща, който наричаше своята малка дъщеря Маруля, бе дошъл от чужди, непознати простори от Русия, той беше балтиец, руснак от немски произход, и чак до смъртта си не можа да възприеме диалектите, на които говореха около него жена му и децата. Така че сред нашия швабски и швейцарски немски той си говореше на чист, грижливо поддържан хубав литературен немски.
Много се гордеехме с този негов език, макар че според някои тукашни хора той отнемаше част от задушевността и уюта на дома ни, ала ние го обичахме така, както обичахме и издължената грациозна фигура, високото благородно чело, чистия, често пъти страдалчески, но неизменно правдив поглед на баща ни, който ни задължаваше да се държим добре и рицарски и търсеше доброто у хората. Малцината му приятели знаеха онова, което ние, децата, разбрахме твърде рано: той не беше обикновен човек, а пришелец, много благороден и рядък вид пеперуда или птица, долетяла при нас от други ширини; той се отличаваше и изолираше с уязвимостта и страданието си, както и със стаената си носталгия. Ако обичахме мама с естествена нежност, извираща от близостта, топлотата и взаимността, то обичта ни към татко беше примесена с известна доза благоговение, плахост и възхищение, които младостта изпитва не към близкото и родното, а само към далечното.
Колкото и разочароващ, колкото и илюзорен да е стремежът към истината, той е все пак толкова задължителен за записки от подобен род, колкото и стремежът към формално съвършенство, иначе те не биха могли да претендират за никаква стойност. Много е вероятно стремежът ми към истината да не ме приближи към нея, и все пак по един или друг начин, може би дори неразбираем за мен, той все пак не ще се окаже съвсем безполезен. Така например, когато започвах да пиша тези редове, мислех, че ще бъде по-просто и безвредно, ако изобщо не спомена Маруля, тъй като и без това бе много малко вероятно да е присъствувала на случката. Но ето че се оказа нужно, най-малкото заради името й. Случвало се е някой писател или друг творец да преследва неотстъпно и с търпеливо усърдие една въжделена цел в дадена творба, а след това да постига не нея, а съвсем други цели и въздействия, каквито или изобщо не е търсил съзнателно, или ги е подценявал. Бихме могли на пример да предположим с пълно основание, че тъкмо онези моменти в творбата на Адалберт Щифтер „Късно лято“11, които днес ни се струват най-отегчителни, са били за него важни и святи и той ги е постигнал с търпение и последователност. И все пак това произведение не би имало онези други стойности, които съществуват редом със скуката и въпреки нея, като напълно я засенчват, ако в нея не бе вложено усърдието, последователността и търпението в борбата за авторовата цел. Ето защо аз също трябва да се постарая, да се приближа максимално до истината. За тази цел би трябвало да се опитам между другото да си представя още веднъж баща си такъв, какъвто в действителност е бил в оня ден по време на нашата разходка, тъй като детският ми поглед далеч не е можел да обозре изцяло неговата личност, но и днес едва ли бих могъл да сторя това, та все пак ще се опитам да го видя именно такъв, какъвто е изглеждал през онези дни в момчешките ми очи. За мен той бе почти съвършен и изключителен, въплъщение на душевната чистота и достойнство, борец рицар и страдалец, чието превъзходство се смекчаваше от необикновеността му, от липсата на родина, от деликатната му физика, която го правеше достъпен за най-гореща любов и нежност. Тогава все още не го подлагах на никакви съмнения или критика, макар че между нас се бяха появявали за съжаление сблъсъци. Ала при тези конфликти той се изправяше насреща ми като съдник, предупредител, обвинител или опрощаващ, и за мое нещастие и срам все излизаше правият, а собствената ми съвест винаги подкрепяше и приемаше упреците или наказанията, все още не бях влизал в противоречие или борба с него или с представите му за справедливост и добродетели, дотам се стигна едва в по-късните ни конфликти.