Татко отвърна любезно на смотолевения му поздрав, малкият се събуди от спирането на количката и бавно отвори очи, а пък аз наблюдавах със силно напрежение сцената между тези видимо толкова различни мъже. По-ясно от когато и да било, а ми се случваше доста често, долових диалектния изговор на единия и грижливата, изискана реч на другия, като израз на вътрешно противопоставяне, като проявление на съществуващата преграда между татко и окръжаващия го свят. От друга страна, беше вълнуващо и приятно да се наблюдава как баща ми се отнесе съвсем почтително, без следа от осъдителност или предразсъдък към просяка и го призна за свой брат. Сега вече, след като поразмениха няколко думи, непознатият направи опит да щурмува татковото сърце, като вероятно предполагаше, че насреща му стои един добродушен и милозлив човек, заописва бедността, глада и нещастието си, в начина му на говорене имаше нещо песенно и заклинателно, сякаш се жалваше пред небесата за своите лишения: без къшей хляб, без покрив над главата, без чифт здрави обувки, това се казва нищета, вече не знаел къде да почука, молил за малко пари, че отдавна бил с празен джоб. Той не каза „джоб“, а „торба“, докато баща ми предпочете в отговора си думата „джоб“. Впрочем аз разбирах повече интонацията и мимиката на просяка, и само една-две думи.
Сестра ми Адела, с две години по-голяма от мене, в известно отношение е познавала баща ми по-добре. Още по онова време е знаела нещо, което аз научих значително по-късно: а именно, че баща ми почти никога не носи в себе си пари и че ако все пак се е случвало, той се отнасял с тях твърде безпомощно и лекомислено, давал сребърни вместо никелови монети и големи вместо малки. По всяка вероятност не се съмнявала, че той няма в себе си пукнат грош. Аз обаче очаквах да видя как още при следващото извиване и изхлипване в мелодиката на жалката просешка песен, татко ще бръкне в джоба си и ще натика в ръцете или ще изсипе в шапката на мъжа толкова много монети от половин и един франк, че странникът да има достатъчно за хляб, за лимбургско сирене, за обувки и за всичко друго, от което се нуждае. Но вместо това чух баща си да отговаря на молбите с любезен и почти сърдечен глас, чух как успокоителните му и утешителни слова се превръщаха в кратка, добре формулирана реч. Смисълът й, доколкото успяхме по-късно да го възстановим със сестра ми, се състоеше в следното: нямал възможност да му даде пари, тъй като не носел със себе си, а и парите невинаги помагали, защото, за съжаление, можело да се използуват за най-различни цели, например вместо за храна — за пиене, а и той в никакъв случай не искал да подпомага подобно нещо, но тъй като не можел да отпрати гладуващ човек, му предлагал, ако желае, да го съпроводи до близкия магазин, където щял да му купи толкова хляб, че да се засити поне за днес.
През целия разговор ние останахме все на същото място сред широката улица и аз имах възможността да огледам добре двамата мъже, да ги сравня и оценя според външността, интонацията и словата им. Тези съпоставки, разбира се, само укрепиха превъзходството и авторитета на моя баща, който без съмнение беше не само порядъчен, прилично облечен, добре възпитан, но и прие на сериозно своя събеседник, намери най-правилния и точен подход към него и каза това, което мислеше. Затова пък у другия имаше нещо диво, а и зад него и зад думите му стоеше нещо много по-силно и истинско от всичката разумност и вежливост: окаяното му положение, бедността, житейската му роля на просяк, мисията му на говорител на всичката заслужена или незаслужена нищета по света, и това му придаваше тежест, помагаше му да налучка интонации и жестове, които татко не владееше. Освен това въпреки всичките различия в хода на тази толкова хубава и вълнуваща просия, между просяка и дарителя полека-лека се появи някаква неназовима прилика, дори братство. Тя се дължеше отчасти на факта, че след като беднякът го заговори, татко го изслуша без капка враждебност и без да сбърчи чело, като даде да се разбере, че не поставя разстояние между себе си и него, че признава правото му да бъде изслушан и да получи състрадание. Но това беше най-маловажно. Ако този небръснат, тъмнокос просяк, случайно попаднал в света на задоволените, работещите и хранещите се всекидневно хора, изглеждаше като странник сред чистичките еснафски домове с градинки, то макар и по други причини татко открай време също бе смятан от обкръжението за пришелец, другоземец и връзките му с околните почиваха на неангажиращо споразумение, а не бяха пуснали здрави корени в една обща родина. И както просякът, който под дръзкия си и разбойнически вид притежаваше изглежда нещо детинско и невинно, така и у татко зад фасадата на благочестивия, любезен и разумен човек живееше детето. Във всеки случай усещах — защото всички тия умни мисли естествено, не са ме споходили тогава, — че колкото повече двамата говореха помежду си, като по-скоро се разминаваха в намеренията, толкова по-ясно виждах някакво странно разбирателство между тях. При това и двамата нямаха пари.