Когато този път тръгнах по моста, на парапета клечеше една черна птица, съвсем дребна врана, и понеже тя не отлетя при моето приближаване, аз запристъпвах към нея все по-бавно, крачка по крачка, а тя не прояви нито страх, нито недоверие, а само внимание и любопитство. Допусна ме на разстояние половин крачка, огледа ме внимателно с живите си птичи очи и наклони настрана своята обагрена в сиво глава, сякаш искаше да каже: „Е, старче, удивляваш се, нали?“ Аз наистина се удивлявах. Тази врана беше свиквала да общува с хора; с нея можеше да се говори и вече минаха неколцина души, които я познаваха и поздравиха с думите „Здравей, Якоб!“ Аз ги поразпитах и оттогава получих немалко сведения за Якоб, но всички те донякъде се различаваха. Основният въпрос остана без отговор: къде живее птицата и как е усвоила това доверие към нас, хората. Един смяташе, че е опитомена и е собственост на някаква жена в Енетбаден. Други път казваха, че си лети свободно — където й харесва, понякога влизала през отворения прозорец в някоя стая, клъввала нещо за ядене или разнищвала някоя забравена плетка. Един чужденец, явно познавач на птиците, установи, че тя спада към рядък вид врани, които, доколкото знаел, се срещали само във Фрибургските планини и живеели там сред скалите.
Оттогава почти всеки ден, понякога сам, понякога с жена си, срещах враната Якоб, поздравявах я и разговарях с нея. Веднъж жена ми носеше обувки с особени шарки върху кожата, през чиито дупки прозираше част от чорапа. Тези обувки и преди всичко тези късчета от чорапа заинтересуваха много Якоб — той се спусна на земята, взря се с искрящи очи в тях и стръвно ги закълва. Много пъти после кацаше на ръката и на рамото ми, кълвеше ме по палтото и яката, по бузата и врата, дърпаше края на шапката ми. Той обича хляб, но става ревнив и понякога истински сърдит, когато в негово присъствие го раздавам на чайките. Приема орехи, фъстъци и умело ги поема от ръката на дарителя. Но най обича да кълве, разнищва, раздробява и разрушава нещо, застъпва го с един крак, а после бързо и нетърпеливо удря с човката — някаква смачкана хартия, остатък от пура, парче картон или плат. И всичко това, чувствуваш, прави не само заради себе си, а и заради зрителите, каквито винаги събира около себе си — по няколко, а често и повече. Пред тях той подскача насам-натам по земята или по парапета на моста, радва се на наплива, пърха върху главата или раменете на някой от зрителите, спуска се отново на земята, изучава обувките ни и усърдно ги кълве. Кълването, разнищването, дърпането и разрушаването му доставят удоволствие; той го върши с дяволита наслада, но и публиката е включена в това — тя трябва да се възхищава, да се смее, да възклицава, да се чувствува поласкана от неговите доказателства за приятелство, а след това отново да се сепва, когато той кълве чорапи, шапки и ръце.
Той ни най-малко не се страхува от чайките, които са два пъти по-големи и много по-силни от него, понякога излита високо между тях. И те не му правят нищо, защото за тях този, който почти не хапва хляб, не е конкурент, който да им разваля удоволствието, а освен това, както предполагам, и за тях той е феномен, нещо рядко, загадъчно и малко зловещо. Той е сам, не принадлежи към никакво ято, не е подчинен на никакъв обичай, нито на заповеди или закон — напуснал е ятото на враните, където е бил един от многото, и се е обърнал към човешкия род, който му се възхищава и му принася дарове, а той от своя страна служи като клоун и въжеиграч, когато това му се харесва, присмиват му се, а той все пак не може да се насити на това възхищение. Черен, дързък и самотен се откроява сред светлите чайки и пъстрите хора, единствен от своя вид, по съдба или собствена воля без ято и родина; смело и зорко стои, съзерцава движението по моста, изпитва радост от това, че само малцина минават равнодушно, че повечето се спират заради него за кратко, а често и за по-дълго, удивляват му се, блъскат си главите над него, наричат го Якоб и с нежелание решават да си тръгнат. Той не възприема хората по-сериозно, отколкото е в състояние да стори това една врана, но все пак, изглежда, не може да се лиши от тях.
Когато бяхме насаме, а това се случваше много рядко, можех да поразговарям с него на един птичи език, който като момче и юноша през дългогодишното си приятелско общуване с нашия папагал отчасти научих, отчасти измислих сам — той се състоеше от кратки мелодични поредици от тонове с гърлена звучност. Навеждах се към птицата Якоб и го заговарях на своя полуптичи език с доброжелателен тон; той отмяташе хубавата си глава, слушаше с удоволствие и си мислеше нещо свое. Но внезапно шегобиецът и лудетината отново взимаха връх в него, той се качваше на рамото ми, вкопчваше се здраво с нокти и като кълвач започваше да удря с човка по врата или по бузата ми, докато това ми омръзнеше и аз с рязко движение се освобождавах, а той се настаняваше срещу мен на парапета, развеселен и готов за нови игри. Същевременно обаче хвърляше бързи погледи към двете страни на тротоара в очакване да спечели нови минувачи и да пожъне нови лаври. Съзнаваше добре своето положение, властта си над нас — големите тромави животни, своята неповторимост и призвание сред един чужд, недодялан род и той, въжеиграчът и артистът, се наслаждаваше много, когато около него ставаше тъмно от тълпата възхитени, трогнати или смеещи се великани. Поне при мене той бе постигнал това, че го заобичах, и когато отивах да го навестя и не го намирах, оставах разочарован и тъжен. Той ме интересуваше повече, отколкото мнозина от моите ближни. А колкото и да ценях чайките и да обичах тяхната красива, дива и енергична жизненост, когато стоях заобиколен от тяхното пърхане, те не бяха личности, бяха едно ято, множество, и дори когато при точно вглеждане можех да наблюдавам някоя от тях и да й се възхищавам като на отделно същество, никога след това не я разпознавах, изплъзнеше ли се веднъж от зрителното ми поле.