Наред с няколко дървета от семейството на тиса и на кипариса с внушителни и някак странни силуети стои и един баобаб, самотен и сякаш малко меланхоличен, но силен и здрав, потънал като в сън в безупречната си симетрия, и за доказателство, че усамотението не може да му се отрази, носи на най-горните си клони два-три тежки, едри плода. Към тези рядкости, съзнателно засадени поотделно сред поляните с явната цел да привлекат вниманието и възхищението на посетителя, се присъединяват, също тъй съзнавайки донейде своята оригиналност и позагубили от невинността си, група обикновени дървета, преобразени обаче от градинарското изкуство — преди всичко плачещи върби и брези в изискана и замечтана поза, дългокоси принцеси от сантиментална епоха, сред тях и една смешна плачеща ела, чийто ствол на определена височина се привежда и заедно с клоните се стреми към земята. От това противоестествено отклонение в развитието се е образувал плътен висящ свод, елата прераства в колиба или пещера, където може да влезе, да се скрие и да живее човек, сякаш е нимфата на странното дърво.
Сред най-хубавите дървета от ценната сбирка са и няколко разкошни стари кедъра; най-красивият от тях докосва с горните си клони короната на един дебелостволест дъб, най-старото дърво в имението, много по-старо от парка и къщата. Има и няколко добре развиващи се мамонтови дървета, устремени повече встрани, отколкото нагоре, вероятно под напора на честите силни и студени ветрове. За мене най-прекрасното дърво в целия парк е не някой от изисканите чужденци, а една стара, достопочтена сребърна топола с огромен ръст, разклоняваща се малко над земята в два могъщи ствола, всеки от които би могъл да бъде гордостта на цял парк. Листата й още не са оредели, в зависимост от играта на светлината и вятъра, цветът им прелива от сребристосиво през богата гама от кафеникаво, жълтеникаво, дори розово, в тежко тъмносиво, но винаги запазва някакъв остър, метален блясък. Когато в огромната двойна корона залудува вятър, а небето, както още се случва в тия ранни ноемврийски дни, има влажния, бездънно син цвят на лятото или е забулено с тъмни облаци, се разиграва божествен спектакъл. Това достолепно дърво е достойно за поет като Рилке или за художник като Коро.
Паркът е оформен по английски образец и стил, а не по френски. Искали са да създадат кът от привидно естествена, дива природа и на места тази илюзия е почти пълна. Вгледаме ли се обаче по-внимателно в постройките, в грижливо поддържания терен и наклона му към езерото, веднага разбираме, че тук няма и помен от природа и дива растителност, има само култура, дух, воля и дисциплина. Харесва ми, че всичко това все още личи в парка. Може би щеше да бъде по-хубав, ако по-малко се грижеха за него, ако изглеждаше по-занемарен и подивял. По алеите щеше да избуи трева, а в пукнатините на каменните стъпала и огради — папрат; мъх щеше да покрие поляните, декоративните постройки щяха да се порутят, всичко щеше да говори за стремежа на природата към безразборното възпроизводство и безразборен упадък, вратите на тоя изискано хубав свят щяха да бъдат отворени за пустош и мисъл за смърт, щяха да се виждат опадали сухи клони, трупове и пънове на умрели дървета, покрити с блатна растителност. Нищо подобно. Силният и упорит човешки дух и култивиращата воля, които някога са проектирали и засадили парка, властвуват в него и днес, поддържат го и не позволяват на пустошта, безредието и смъртта да пристъпят дори крачка. Нито трева пониква по алеите, нито мъх по поляните, не позволяват на дъба да оплете с клоните си съседния кедър, а на строените в шпалир, миниатюрни и траурни дървета да забравят приличието и да се измъкнат от закона, по който са оформени, подрязани и превити. Мястото, където от болест, възраст, буря или сняг е рухнало и загинало дърво, не се оставя на хаоса на смъртта, нито на безразборно никнещите филизи, а в разкопаната земя посаждат младо, тънко и миловидно дръвче с две-три клонки и няколко листа, което послушно се вмества в приетия ред и до което стои силен и одялан кол, за да го крепи и пази.