Един ден обаче ненадейно ми се разкри съвършено друга, нова и величествена гледка на Алпите. Беше неделя, преди обяд направих малката разходка, която позволяваха силите ми, върнах се много уморен, нахраних се, свалих обувките си и легнах на дивана, прочетох няколко стари писма и дори една приказка на братя Грим (О! С колко много дарове, неувяхващи вече цял век, са дарили тия братя своя народ!), започнах да обмислям отговора на едно от писмата, но скоро задрямах. Малко след това на вратата леко се почука, аз и бездруго не бях заспал дълбоко, дойде докторът, за да ми каже, че ще излиза със синчето си, и ме покани да отида с тях. Начаса се приготвих, качихме се в колата и потеглихме към най-близкия връх на Юра, прочут с изгледа си към Алпите. Скоро преминахме полето от големи ниви с ряпа и овощни градини, чисто поддържани ниски лозя, засадени като по конец в редици на равни разстояния, които покриват южните склонове на хълмовете, после пътят бързо се заизкачва през смесена гора от кафяв буков шумак, свежа елхова зеленина и есенножълти лиственици и след малко ни изведе на хиляда или повече метра височина. Стигнали бяхме билото, оттук нататък пътят ставаше почти равен. Слязохме от колата, изкачихме се още малко по една оголена поляна и пред нас се откри величествена и всъщност страховита гледка — Алпите, отделни части от които по-скоро бяхме доловили, отколкото видели, докато изминавахме последната отсечка от пътя. Езерото и цялата долина пред нас не се виждаха, потънали в лека синкава мъгла, която още не се беше сгъстила, но почти напълно ги закриваше, и само тук-там потрепваше подобно на леко дихание и откриваше късче земя, но като цяло създаваше впечатление за абсолютен покой и неподвижност. Ако човек се загледаше надолу, оставаше с чувството, че невидимото в действителност езеро се разширява и простира на стотици мили чак до подножието на тази гигантска планина, която там отсреща, отвъд мъглата, се извисява в небето, гола и открита. Оттук не се виждат една или няколко планински групи, а целите Алпи от най-източната част на страната до последните савойски зъбери и била, гръбнакът на Европа като на огромна риба, един неподвижен, ясен, студен, чужд, зъл и заплашителен свят от скали и ледове, враждебно, студено син със стръмнини, на места ярко огрени за кратко от слънцето, чийто вечен сняг студено, искрящо, отрезвяващо и почти абстрактно отвръщаше на светлината. Грамадна, няма, вледенена, строга, отбранителна барикада, разполовяваща нашия свят; замръзнали като огромна верига от лава, Алпите се извисяваха с острите си вечни върхове в хладното есенно небе. На тая гледка аз отвръщах с някакъв ужас, с някакво чувство на страх, примесено с блаженство, и мразовити тръпки — сякаш ме поливаха със студена вода, беше ми болно и хубаво, чувствувах се освободен и същевременно потиснат. Както след работа преди лягане отваряме прозореца и от всекидневието, баналността и сигурността на обичайното хвърляме поглед към пламтящото със студени звезди зимно небе, така и сега гледахме от нашия връх, който с пътя, хотела, виличките и параклиса създаваше непоклатимо впечатление за уют и опитоменост, през необятното море от мъглявина към онова голямото, непознатото, непоклатимото, нереалното. Малко по-късно, когато това силно чувство се бе поуталожило, внезапно си спомних за картината на един художник. Но това не беше нито Ходлер15, нито Калам16, нито някой друг от нашите големи изобразители на Алпите, а старият художник от Сиена Симоне Мартини17, който ги бе рисувал далеч преди откриването им. От него има една картина, на която самотен рицар язди към далечината и неизвестността, а напреки през платното се простира гола планина, неподвижна, с остри върхове и хребети, бодлива като гръбнака на костур.
Прасковата
Тази нощ фьонът връхлетя стремглаво и безмилостно над покорната земя, над опустелите поля и градини, през изсъхналите лози и оголената гора, блъсна всеки клон и ствол, като съскаше и виеше пред тези препятствия, чукаше с костеливи пръсти по смокинята и гонеше облаците изсъхнала шума на вихрушка чак до небето. На другата сутрин, грижливо пригладена на големи купчини, тя се стелеше сплескана и смачкана зад всеки ъгъл или издатина на зидовете — заслони от вятъра.
И когато излязох в градината, там бе дошло нещастието. Най-голямата ми праскова лежеше повалена, прекършена ниско над земята и рухнала върху стръмния скат на лозето. Тези дървета наистина не живеят дълго, не са великани и герои, а нежни и уязвими, свръхчувствителни към наранявания, смолистият им сок напомня донякъде стара, изтъняла от култивиране аристократическа кръв. Поваленото дърво не бе кой знае колко благородно или красиво, но все пак беше най-голямата ми праскова, стар познайник и приятел, пуснал тук корен дълго преди мен. Всяка година през втората половина на март прасковата разкрехваше пъпки и цъфтящата й корона от розова пяна се открояваше ярко сред синевата на чистото небе или безкрайно нежно върху фона на сивите дъждовни облаци, люшкаше се от капризните вихри в свежите априлски дни, пронизвана от жълтите пламъци на пеперудата лимонка, опълчваше се срещу злия фьон, стоеше притаена и сякаш замечтана сред влажната сивота на дъжда, сведена леко и загледана към нозете си, където с всеки дъждовен ден тревата по стръмните склонове на лозето ставаше все по-зелена и по-сочна. Понякога отнасях у дома в стаята си цъфнало клонче от прасковата, а щом плодовете почваха да натежават, подкрепях я с колче, понякога в по-ранни години се одързостявах дотолкова, че се опитвах да я рисувам по време на нейния цъфтеж. Тя си стоеше там през всички сезони, имаше свое място в малкия ми свят и принадлежеше към него, заедно бяхме преживели жеги и снегове, бури и безветрие, тя бе вляла свой тон в песента, своя багра в картината, постепенно бе израсла високо над колчетата на лозите и бе надживяла поколения гущерчета, змии, пеперуди и птички. Не я ценяха, нито я зачитаха особено, но бе станала незаменима. Когато започваше зреенето, всяка сутрин изминавах малкото отклонение от стъпаловидната пътечка до нея, събирах от росната трева нападалите през нощта праскови и в джоба, в кошница или дори в шапката си ги отнасях горе у дома и ги подреждах на слънце върху парапета на терасата.
16
17