Ето че на мястото, принадлежало някога на този стар познайник и приятел, бе зейнала яма, в малкия свят се бе появил процеп, през който надзърташе пустотата, мракът, смъртта, ужасът. Печално лежеше преломеният ствол, дървесината му изглеждаше крехка и пореста, клоните се бяха прекършили при падането, а може би само след две седмици дървото щеше отново да наложи розово-червената си пролетна корона и да я въздигне в сините или сиви небеса. Никога вече не ще откъсна вейка или плод, никога вече не ще се опитам да нарисувам своенравната и малко фантастична структура на някой клонак, никога вече не ще се отбия при него в горещото лятно пладне, за да отдъхна за миг под шарената му сянка. Повиках градинаря Лоренцо и му наредих да отнесе поваления в обора. Там през следващия дъждовен ден, когато няма друга работа, ще го нарежат на дърва за огрев. Разстроен го изпроводих с поглед. Ах, защо и на дърветата не може да се разчита, защо губим и тях, отнема ни ги смъртта, някой ден ни изоставят и потъват в бездънния мрак!
Гледах след Лоренцо, който с мъка теглеше ствола. Сбогом, любимо мое дърво! Облажавам те за това, че поне бе постигнато от почтена, естествена и истинска смърт, беше се съпротивлявало и държало, докато вече е нямало накъде и мощният враг е измъкнал членовете ти от ставите. Принудено си било да отстъпиш, рухнало си, откъснато от своите корени. Но ти не бе раздробено от самолетни бомби, не бе изгорено от пъклени киселини, не бе изтръгнато като милиони други от родната земя, после набързо отново засадено с кървящи корени и скоро пак изскубнато и лишено от родина; ти не изстрада гибел и разруха, война и позор край себе си, не бе заставено да умреш в нищета. Отредена ти бе участ, подобаваща и достойна за твоя род. Затова те облажавам; ти остаря по-щастливо, по-красиво и умря по-достолепно от нас, които на стари години трябва да се борим срещу отровата и нищетата на един прокажен свят и да извоюваме всяка глътка чист въздух от всепрояждащата поквара.
Когато видях падналото дърво, както винаги при подобна загуба, си помислих да го заменя с нова фиданка. На мястото на поваления ще изкопаем дупка и известно време ще я оставим открита, изложена на въздуха, дъжда и слънцето, сетне ще хвърлим в ямата малко тор, куп изгнили бурени и всевъзможни отпадъци, размесени с дървесна пепел, и накрая някой ден, може би под ромона на тих, топъл дъжд, ще посадим ново, младо дръвче. И на това момченце, на това дървесно отроче донякъде ще му допаднат тукашната почва и въздухът, и то също ще стане приятел и добър съсед на лозите, цветята, гущерчетата, птичките и пеперудите, след няколко години ще даде плодове, всяка пролет през втората половина на март ще разтваря прелестните си цветове и ако съдбата е благосклонна към него, когато остарее и се умори, един ден ще стане жертва на някоя буря, срутване или заснежаване.