Алфред едва дочака края на почивката. Звънецът удари и в тихото помещение веднага се възцари движение и шум, екнаха викове и смехове, затваряха се капаците на писалищата. Младежът нетърпеливо махна с ръка на своя съсед, с когото иначе не споделяше почти нищо, а когато онзи не дойде веднага, възбудено извика: „Ей ти, ела, трябва да ти покажа нещо!“ Другият се приближи невъзмутимо и Алфред с възторг му показа открития от него надпис с името на мъжа, който бе живял тук преди двадесет години и се бе наслаждавал в манастира Маулброн на съвсем особена, страстно оспорвана слава.
Но съученикът не беше поет и мечтател, а освен това беше свикнал с фантазьорствата на своя съсед по писалище. Той равнодушно разгледа буквите, които му показваше пръстът на другия, обърна се и е някакво присмехулно състрадание само каза: „Хм, сам си го написал.“ Алфред се обърна пребледнял, гневен от (поражението и ядосан на самия себе си, че не е запазил в тайна откритието си, а трябваше да го покаже тъкмо на този Теодор. Не го разбираха, той живееше в друг свят, беше сам. Ненавистта и разочарованието дълго то разяждаха.
За делата и страданията на Алфред в Маулброн не ни е известно нищо повече, не са запазени също негови съчинения и стихове. Но в най-общи черти знаем хода на по-късния му живот. Изкарал двата семинара, но не издържал приемния изпит в академията „Тюбингер Щифт“. Без въодушевление, само заради майка си, следвал теология, участвувал в Първата световна война като доброволец, върнал се с чин фелдфебел, но изглежда, никога не стъпил на църковна служба, а се насочил към търговска дейност. През 1933 година не се поддал на голямото опиянение, опълчил се срещу хитлеристите, арестували го и вероятно унизително го изтезавали, тъй като след освобождаването си получил нервно разстройство и набързо го прибрали в клиника за душевноболни, откъдето неговите близки не получили вече никаква вест, освен през 1939 година кратко съобщение за смъртта му. Никой от някогашните му съученици, никой от членовете на Тюбингенската студентска корпорация не поддържал повече връзки с него. Въпреки това той не е забравен.
По случайност тъкмо онзи Теодор, неговият другар по помещение и съсед по писалище в Маулброн, узнал тъжната история на безславния му живот и на трагичната му гибел. И тъй като любимият писател и кумир на Алфред, авторът на „Под колелото“, все още бил жив и можело да бъде намерен, Теодор изпитал неудържимото чувство, че трябва да поправи нещо, та споменът за този надарен нещастник и за неговата младежка любов към онзи писател някак си и някъде да се съхрани. Седнал и написал дълго писмо на същия Х.Х., който в незапомнени времена бил предшественик на Алфред на онова писалище в помещението „Елада“, разказал му историята на своя клет съученик от Маулброн. Успял да заинтригува в тази история стария човек дотолкова, че той я напечатал, за да може споменът за семинариста Алфред да живее още известно време. Защото съхраняването и запазването, както и протестът срещу преходността и забравата спадат, наред с другото, към задачите на писателя.
Прекъснат учебен час
Изглежда, на стари години ми е съдено като на всички хора не само да се връщам към спомените от детството, но и един вид като наказание, да упражнявам още веднъж и да изкупвам вече като слушател съмнителното изкуство на разказвача. Разказването предполага слушатели и изисква от разказвача смелост, която той проявява само ако с публиката му го обединяват едно и също пространство и общество, едни и същи нрави, език, начин на мислене. Образците, които почитах в младостта си (а и до днес обичам), най-вече разказвачът на Зелдвилските истории1, дълго време подкрепяха в мен святата вяра, че тази принадлежност и общност ми е вродена и предадена, че когато разказвам истории, и аз обитавам с читателите си една родина, че свиря за тях на инструмент и по ноти, които са им дълбоко познати и близни, както и на мене. Там бяло и черно, радост и печал, добро и зло, дело и слово, добродетел и порок наистина не бяха така категорично и ясно разграничени, както в нравоучителните разкази по читанките и детските книги, имаше нюанси, психология, имаше преди всичко хумор, но по принцип не изпитвах съмнение дали читателите ще ме разберат и дали историите ми заслужават да бъдат разказани, а и повечето от тях се развиваха съвсем традиционно, с експозиция, кулминация, развръзка, имаха здраво сюжетно скеле и доставяха на мен и моите читатели почти същото удоволствие, което някога рааказвачеството е носело на големия майстор от Зелдвила и слушането — на неговите читатели, и само много бавно и неохотно стигнах с годините до прозрението, че начинът ми на живот и на писане не съвпадат, че заради добрия разказ повече или по-малко съм изопачил значителна част от преживяванията и опита си и или трябва да се откажа да разказвам, или да реша вместо добър да стана лош разказвач. Опитите, които направих в тази насока, приблизително от „Демиан“ до „Пътуване към Изтока“, ме отклоняваха все повече от добрата и хубава традиция на повествованието. И опитам ли се днес да опиша някое съвсем дребно, съвсем конкретно преживяване, цялото ми изкуство се изпарява и преживяното става многогласно, многозначно, сложно и непрозирно, сякаш са го омагьосали. Трябва да се примиря с това, през последните десетилетия под съмнение бяха поставени по-големи и по-древни ценности от разказваческото изкуство.
1
Става дума за Готфрид Келер (1819–1890) и сборника му с новели „Хората от Зелдвила“. — Б.ред.