Какво да правим? За всеки случай в неделя позвънихме на един познат адвокат, който преди всичко ни препоръча веднага да направим списък на вещите в куфара с възможно най-точно описание и посочване на днешната им цена, та в случай на нужда още утре да предявим иск и със списъка да улесним работата на полицията.
Дойде понеделник и сутринта служителят от гарата отново ни позвъни. Сега вече не се смееше и не се опитваше да ни успокоява, а смутено ни съобщи, че за съжаление куфарът не е намерен у нито един експедитор, сигурно е откраднат, и той вече е уведомил полицията.
Сега нещата бяха ясни и нищо друго не ни оставаше, освен да се помирим със загубата. Спомних си за моите приятели и роднини зад границата, повечето от които нямаха вече какво да губят — нито покрив над главата си, нито покъщнина, нито пък голям куфар: много от тях, изглежда, с удивително спокойствие приемаха загубите си, безмерно по-големи загуби от моята. Изпитах известен срам и реших във всеки случай да понеса щетата възможно най-благоприлично. Но всъщност аз не споделям онова схващане на мнозинството, според което при всяка загуба, при всяко обединяване и принизяване на живота трябва да се утешаваме с мисълта: „Днес, когато милиони хора гладуват, стотици хиляди домове и семейства са разбити, разделени и тънат в нищета, не бива да се взимат присърце личните загуби и лишения.“ Точно обратното: според мен в никакъв случай не трябва да подценяваме обедняването и опошляването на нашия „личен“ живот и да го приемаме като нещо самопонятно. Ако един човек дойде при мен и се оплаче, че е изгубил хляба си или че детето му е умряло, също бих се срамувал да му кажа: „Не вземайте така присърце своите дребни лични беди!“ А и откакто вече не съм момче, винаги съм гледал с недоверие на онази душевна стойка, наречена героизъм. Да, когато бях момче, Муций Сцевола и индианецът, прикован към кола на мъченията, бяха и мои идеали, които и днес още тача, но всеки живот преминава под свои звезди, а моите не бяха от героичен, патриотичен и войнствен вид, не ми бе отредена задачата тях да почитам и за тях да се боря, а тъкмо обратното: да защитавам „личния“, индивидуален живот, застрашен от механизацията, войната, държавата и масовите идеали. Бях проумял и това, че нерядко е нужна повече смелост да не бъдеш храбрец и герой, а просто човек.
Когато загубвах приятел или понасях тежка щета, смятах за уместно, макар и в последна сметка да се примиря и да дам право на живота, все пак първо да преживея действително загубата и страданието, да ги пусна в себе си и тогава пак да му призная правото. Двете големи героични епохи, на които бях съвременник, наистина показаха, че човек свиква с всяко ограбване, опошляване и обедняване, че може да живее и без удобства, без хубави сгради, без библиотеки и картини, без чистота и здрави дрехи, че дори е в състояние да изпитва гордост от тази нищета и да заеме героична поза. Но ако говорим откровено, това доказва ли нещо против сградите, книгите и картините, против чистоплътността и потребността на човека от малко ред и красота? Не, оказа се, че героичните времена са не само убийствени и сатанински, но са прекалено грозни и неблаготворни, че цялото охолство, лукс и разточителност, познати от „преситените“ и „буржоазни“ времена, са нищо в сравнение с лукса на един-единствен ден или месец война и героизъм, който изяжда хляба на народите, прахосва техните средства и ги лишава от малкото им удоволствия. Не виждах никакво основание да премина към сторонниците на героизма и да величая опошляването, „опасния живот“, нищетата. Преди да се сбогувам с моя свиден стар куфар и с всичките си вещи, исках поне да поклатя огорчено глава и с тъга да погледна назад към загубеното.