Най-сетне списъкът беше готов. Колебаехме се дали да включим някои дребни неща, като например нашия най-обикновен шах; но днес и дребните неща струваха доста пари, които трябваше да се опитаме да спасим. Естествено не знаехме дали щеше да има полза от труда ни. При положение че федералната железница признаеше напълно моя иск за обезщетение на загубите, кой щеше да реши дали посоченото в списъка отговаря на истината и претенциите ми са основателни? Ако бях мошеник, можех да притуря в описа и някой скъп часовник, два чифта златни копчета за ръкавели и още това-онова, хартията търпеше всичко. Как и коя инстанция щеше да разреши евентуално възникналите спорове? Можеше ли с нещо да помогне адвокатът? Но колко щеше да ми струва той? Ах, в каква глупава и грозна история се бях забъркал! Във всеки случай нямаше да водя дело, бях остарял, без да съм водил нито едно.
Измина един много тягостен ден. А как щяхме да прекараме коледните празници? Дори фаталният списък все пак не беше напълно готов — още не знаехме цените на някои важни вещи като пишещата машина. Легнахме си потиснати.
На следващата сутрин се почука на вратата ми. Бях още в леглото. Жена ми влезе с особено радостно изражение на лицето и попита: „Какво, мислиш, са намерили?“
Куфарът! От гарата в Лугано съобщаваха: загубеният куфар погрешка бил изпратен обратно В Баден. Кой го е направил и защо, не се разбра. Както изглеждаше, куфарът като нас е изпитвал боязън от завръщането у дома и за миг оставен без контрола, сам се е качил обратно във вагона и е заминал за Баден. Утре или вдругиден трябваше да пристигне оттам и щяха да ни го доставят.
Стояхме така и се гледахме. През всичките тези дни се бяхме занимавали с грозни и ненужни работи, с ядове и съжаление, с грижи, телефонни разговори и писане, с изготвяне на прословутия списък. Срамувахме се, радвахме се, смеехме се трогнати. Но за първи път след неприятното завръщане изпитвахме истинско щастие, че сме у дома. И за първи път през тази година действително вярвахме, че идва Коледа и я очаквахме с трепет.