И така ние, неколцината гърци, от началото на учебната година се озовахме на този тесен път към славата и заедно с това в нови, много по-интимни и същевременно по-деликатни отношения с класния. Защото той ни преподаваше гръцки и тогава ние, малцината, вече не се губехме сред масата ученици, която като цяло можеше да се противопостави на силата на учителя поне количествено, а седяхме поотделно, слаби и беззащитни, и не след дълго той опозна всеки от нас много по-добре, отколкото всичките ни останали съученици. В тия често възвисяващи, а още по-често страшни часове той ни даваше цялото си богатство от знания, бдение и грижа, амбиция и любов, ала също лошото си настроение, недоверие и раздразнителност. Ние бяхме призваните, бъдещите му колеги, малка група от по-надарени или по-амбициозни деца, определени за нещо по-висше, на нас той отделяше повече всеотдайност и грижи, отколкото на останалия клас, но и очакваше по-голямо внимание, усърдие, ученолюбив и много повече разбиране към него самия и задачата му. Ние, класиците, не биваше да бъдем обикновени ученици, в чиито глави учителят в името господне насила налива предписания минимум знания, а устремени и благодарни сподвижници по стръмния път, осъзнаващи особеното си положение като висш дълг. Той би желал класици, които ще го карат постоянно да обуздава и възпира жарката им амбиция и жажда за знания, ученици, които с неутолим глад очакват и поемат и най-малкия залък духовна храна и скоро го превръщат в нова духовна енергия. Не съм сигурен доколко този или онзи от неколцината ми другари е бил склонен да приеме същия идеал, но допускам, че и при другите не е било по-различно, отколкото при мене. Вероятно положението им на класици е породило у тях известна амбиция, както и грандомания, вероятно са се смятали за нещо по-добро и по-ценно и в добри часове са развили това високомерие в някакво чувство за дълг и отговорност. В края на краищата обаче ние бяхме единайсет-дванайсетгодишни момчета и почти не се различавахме от останалите си обикновени съученици, и никой от нас, гордите гърци, поставен пред избора между един свободен следобед и един извънреден час по гръцки, не би се колебал нито за миг, а очарован би предпочел свободния следобед. Да, несъмнено така щяхме да постъпим — и все пак в младите ни души имаше нещо от онова, другото, което учителят тъй страстно и често тъй нетърпеливо очакваше и насърчаваше у нас. Що се отнася до мен, аз не бях по-умен от останалите, нито по-зрял за годините си и с много по-малко от рая на един свободен следобед можеха да ме отклонят от гръцката граматика на Кох и достойнството на класика — въпреки това от време на време у мен проблясваше нещо от устремения към Изтока пътник, от жителя на Касталия2, и аз несъзнателно се подготвях да стана член и историограф на всички Платонови академии. Понякога, когато чуех гръцка дума или рисувах гръцки букви в грубо преораната от поправките на учителя тетрадка, усещах магията на принадлежността си към една духовна родина и без всякакви скрупули и други желания бях склонен да следвам призива на духа и водачеството на майстора. И така, в глупавата ни елитарна гордост, както и в действителното ни превъзходство, в изолацията и чувството ни за беззащитност пред страшния инспектор все пак имаше лъч истинска светлина, предчувствие за истинско призвание, полъх от истинска извисеност.
В онзи миг обаче посред безрадостния и скучен учебен час, когато отдавна бях привършил писмената си работа и се вслушвах в кратките приглушени шумове на стаята и в далечните весели звуци на външния свят и свободата — плясъка от крилете на гълъб, кукуригането на петел или пък плющенето на коларски камшик, — ниската стая не изглеждаше никога да е била обиталище на добри духове. Следа от благородство, признак на одухотвореност имаше единствено по някак измореното и угрижено лице на учителя, когото следях потайно със смесица от съчувствие и гузна съвест, винаги готов навреме да избягна едва повдигнатия му поглед. Без каквито и да е размишления и намерения се бях отдал само на наблюдението, на задачата да съхраня това некрасиво, но не и неблагородно лице в албума си от образи и то се е запазило в него повече от шейсет години — тънките разрешени коси над бледото ъгловато чело, повехналите клепачи с редки мигли, жълтеникавото изпито лице с необикновено изразителна уста, която произнасяше думите толкова отчетливо и се усмихваше толкова примирено-иронично, накрая енергичната, гладко избръсната брадичка. Образът се е запечатал в мене, стоял е неизползван години и десетилетия в безпространствения архив и когато отново дойде часът му да бъде призован, се оказа съвсем жив и свеж, сякаш преди миг самият му прототип е стоял пред мене. Докато наблюдавах мъжа зад катедрата и поглъщах измъчените му, но овладени с духовен труд и дисциплина черти и ги превръщах у себе си в траен образ, пустата стая не ми се струваше тъй пуста, нито празният и скучен час — чак тъй празен и скучен. Учителят от много десетилетия лежи под земята, вероятно от онзи курс класици аз единствен съм все още жив и едва с моята смърт образът му ще изчезне завинаги. С никого от моите гърци, които тогава за кратко ми бяха съученици, не ме е свързвала дружба. За едного знам само, че отдавна не е между живите, за друг, че е загинал през 1914 година, във войната. А за странния и забележителен живот на трети, когото обичах и който единствен постигна някогашната ни обща цел — стана теолог и свещеник, — по-късно научих това-онова. Той предпочиташе безделието пред всяка работа, имаше голям усет за дребните плътски наслади на живота, като студент другарите му го наричаха „материята“, не се ожени, като теолог стигна до селски пастор, пътуваше много, постоянно го обвиняваха в липса на служебно усърдие, пенсионира се още млад и здрав и дълго се съди с църковните инстанции, понеже имаше претенции за по-висока пенсия, започна да страда от скука (като момче беше много любопитен) и я убиваше или с пътувания, или като седеше по няколко часа на ден в съдебните зали и слушаше; и понеже всичко му ставаше все по-скучно и пусто, едва шейсетгодишен се удави в река Некар.