Сепнах се като уловен на местопрестъплението и сведох поглед от черепа на учителя, когато той вдигна очи и се загледа над главите ни.
— Велер — извика и от един от последните чинове послушно се надигна Ото Велер. Голямото му червендалесто лице като маска се полюшваше над класа.
Учителят го повика при себе си до катедрата, показа му малко синьо тефтерче и тихо го полита нещо. Велер отговори също шепнешком и явно бе разтревожен, стори ми се, че леко си криви очите и това му придава угрижен и уплашен вид, което не беше обичайно за него, той бе спокоен по природа и имаше дебела кожа, а тя го предпазваше от много неща, които причиняваха болка на другите. Впрочем той имаше странно и характерно лице, което сега изглеждаше загрижено, страшно характерно лице, също тъй незабравимо, както това на моя пръв учител по гръцки. От лицата и имената на много тогавашни съученици в мене не се е запазила нито следа, при това още на следващата година бях изпратен в друг град и друго училище. Лицето на Ото Велер обаче и днес съвършено ясно изниква в съзнанието ми. Поне по онова време то правеше впечатление най-вече с големината си, беше увеличено встрани и отдолу, понеже месата под челюстите бяха силно подпухнали и тези подутини го правеха много по-широко, отколкото би било иначе. Спомням си, че веднъж, обезпокоен от това явление, попитах Велер какво всъщност става с лицето му и неговият отговор и досега звучи в мен:
— Това са жлези, ясно ли ти е? Имам жлези.
Независимо от жлезите лицето на Велер бе твърде живописно — пълно, червендалесто, с тъмни коси, добродушни очи, с много бавни движения на очните ябълки и с такава една уста, която въпреки червенината си напомняше уста на стара жена. Вероятно заради жлезите държеше брадичката си леко вирната, така че се виждаше цялата му шия; при това положение горната част на лицето отиваше назад и ставаше почти незабележима, докато уголемената месеста долна част изглеждаше наистина безжизнена и неодухотворена, но благосклонна, спокойна и почти приятна. Той ми беше симпатичен с неясния диалект и добродушната си същност, но двамата не общувахме много; живеехме в различни кръгове — в училище аз се числях към класиците и мястото ми беше близо до катедрата, а Велер принадлежеше към доволстващите безделници, които седяха най-отзад, рядко можеха да отговорят на въпросите на учителя, често вадеха от джобовете на панталоните си орехи, сушени круши и други лакомства, унищожаваха ги и непрекъснато измъчваха учителя със своята пасивност, както и с невъздържаното си бъбрене и кискане. Освен това извън училището Ото Велер принадлежеше към друг свят, живееше в края на града близо до гарата, далеч от моя квартал, а баща му беше железничар, не го познавах дори по физиономия.
След кратко шептене Ото Велер отново бе изпратен на мястото си с недоволен и потиснат вид. Учителят обаче бе станал, държеше онова малко тъмносиньо тефтерче в ръка и очите му търсеха нещо из стаята. Погледът му се спря върху мен, той се приближи, взе тетрадката ми, разгледа я и попита:
— Готов ли сте вече?