— Какво става тука? — попита го с пресекващ глас.
— Нищо прекалено спешно — спокойно отговори Жерехов. — Обичайните неща. Проведох вместо тебе сутрешната оперативка. Лесников е приключил с работата по изнасилването в Битцевския парк, следователят е много доволен от него. Селуянов е в поредния си запой, до довечера ще се появи. Завчера се изхитрил да отиде при децата си, след това, както винаги, е в дълбока депресия. Тръснаха ни да се занимаваме с убийството на един член на управителния съвет на банка „Юник“, възложих го на Коротков и Ларцев. Каменская е болна. Всички останали са живи и здрави, работят по старите си дела. Как ти е зъбът?
— Зъбът ли? — недоумяващо повдигна вежди Гордеев. — А, да, благодаря. Сложиха му арсен, нервът се бил оголил.
— Защо го усукваш, Виктор? — тихо го попита Жерехов. — Никакъв зъб не те боли и не си ходил при никакъв зъболекар. Откога започна да ме лъжеш?
„Ха сега де, трябва и с Паша да се обяснявам. Господи, защо ме наказваш, защо вечно трябва да крия нещо, да лъжа някого, да не говоря свободно? Защо инженерът и шлосерът могат да си позволят да бъдат честни, открити и искрени, да не лъжат за щяло и нещяло и спокойно да спят нощем, а аз не мога? Да му се не види и професията, прокълната от Бога професия, презряна от хората, онеправдана от съдбата! Ах, Паша, Пашенка, почти двайсет години си ми пред очите, ти си ми дясната ръка, първият ми помощник, моята надежда и опора. Ей в този същия кабинет плака, когато лекарите ти бяха казали, че любимата ти жена има рак, защото си женен човек, а не можете да бъдете по-често заедно през последните месеци от нейния кратък и не твърде щастлив живот. А после пак плака, но вече от радост, защото лекарите бяха сгрешили и твоята любима, макар и тежко болна, е още жива и много е възможно да ни надживее и двамата. Винаги съм ти вярвал, Паша, и нито веднъж, чуваш ли, нито веднъж през тези двайсет години ти не си ме подвеждал. С тебе винаги се въртим в различни орбити, защото ти вечно ми се опълчваш и обикновено не се съгласяваш с мен — нито веднага, нито по-късно, след като съм ти изложил всичките си аргументи. Но в процеса на нашите спорове се шлифоват комбинации и ходове, макар че, честно да ти кажа, понякога ми иде да те убия. Не притежаваш фантазия, у тебе няма полет, творчество, широта, размах, но за сметка на това у мен тези неща ги има, дори в излишък, който може да е опасен за околните. Ти си педант и буквоядец, ти си досадник, вечно се презастраховаш, ти си мърморко и кавгаджия, по-млад си с осем години от мен по паспорт и по-стар със седемдесет — като личност. Вечно сме в различни орбити с тебе, но през всичките тези години съм те обичал и съм ти вярвал. И какво да правя сега? Защо ти не ми кажеш?“
Полковник Гордеев мислено се прекръсти и взе решението.
— Виж какво, Паша — започна той с равен, безличен глас, като се мъчеше да укроти вътрешната си треска и да заглуши отвратителния лепкав гласец, който ехидно му нашепваше: „Ами ако и той… Откъде си сигурен, че и той не е с тях?“
Жерехов слушаше началника, без да го прекъсва. Малките му тъмни очички внимателно проблясваха, обикновено леко прегърбените рамене сега така се бяха превили, че той сякаш изобщо нямаше врат, както впрочем и гърди, а ниско сведената брадичка сякаш навеки се бе сраснала с дланта му, на която се беше подпрял.
Докато Виктор Алексеевич разказваше, устните на Жерехов все повече изтъняваха и накрая четчицата на спретнатите му мустачки просто се сля с брадичката. Сега той беше крещящо, натрапчиво грозен и напомняше наежен и готов за атака пор.
Когато Гордеев млъкна, заместникът му помълча известно време, после дълбоко въздъхна, разкърши рамене, откопчи усуканите си на ключ пръсти на ръцете и като се намръщи болезнено, започна да масажира кръста си, който го бе заболял от напрегнатата поза.
— Какво ще кажеш, Паша? — прекъсна мълчанието Гордеев.
— Много неща. Първо. Това няма нищо общо с въпроса, но все пак ще го кажа, защото с тебе отдавна работим заедно и дай боже да поработим още. Ти подозираш всички, включително и мене. Трудно ти е било да се решиш на този разговор днес, защото се опасяваш, че Ларцев може да не е единствената фигура в цялата тази история. И сега не си напълно сигурен дали не правиш грешка, като обсъждаш с мене делото на Ерьомина. И искам да знаеш, Виктор — не ти се сърдя. Разбирам колко ти е тежко да подозираш всички, които обичаш и уважаваш. Но трябва да признаеш, че това са тъмните, ако щеш, мръсните страни на нашата работа. Не можем да ги избегнем, не можем да кривнем встрани от тях, затова не бива да се чувстваш неловко. Не си го измислил ти и нямаш никаква вина.