Глава 13.
Льоша Чистяков замислено премести дамата каро върху валето каро, протегна ръка и увеличи звука на поставения върху кухненската маса радиоприемник, защото тъкмо започваха новините. В кухнята надникна Настя и раздразнено каза:
— Намали го малко, ако обичаш.
— Но искам да чуя новините.
— Намали го.
— Когато е по-тихо, не го чувам, тиганите вдигат шум. Между другото, ако ти направи впечатление, аз готвя за обяд.
Той методично прехвърляше картите от едната купчинка в другата според правилата на популярния пасианс „Гробът на Наполеон“.
— Но нали знаеш, че страничните звуци ми пречат, не мога да мисля, когато наблизо някой гъгне.
В раздразнението си Настя дори не бе забелязала как се променяше лицето на приятеля й, не бе почувствала, че атмосферата в жилището постепенно се бе нажежавала и сега бе стигнала до онази критична точка, в която нейните изисквания и капризи бяха не просто смешни и нелепи, а направо опасни.
— Ах, вие не можете да мислите? — язвително попита Льоша, постепенно повишавайки тон и събирайки разпръснатата върху масата колода карти. — Вие, госпожо, сте се уредили много удобно. Изписахте си от село бавачка, изпълняваща функциите и на готвачка, камериерка и куче пазач, а по съвместителство — и на процедурна медицинска сестра. Това не ви струва пари, разплащате се в натура. Аз работя при вас за едната храна и легло. Ето защо с мен, като с прислуга, вие можете да не разговаряте по цели денонощия, можете да не ме забелязвате, да ме подритвате, дори можете да ме изложите под дулото на пистолет в ръцете на луд човек, нахлул в жилището посред нощ. Можете да плюете на моята работа, на задълженията ми пред приятели и колеги, да ме заключите тук, без нищо да ми обяснявате, след което да ми наредите да не пускам радиото. Моят аспирант има след една седмица защита на дисертация, а аз седя тук и пазя жилището, вместо да си отработвам професорската заплата и да му помагам да се подготви. Не отидох на сватба, на която бях поканен още преди два месеца, не отидох на юбилея на научния си ръководител и смъртно обидих стареца, не се срещнах с друг мой аспирант, който живее в другия край на Русия и беше пристигнал специално при мене, защото се бяхме уговорили предварително, а сега живее в институтския хотел, пилее за московските цени сиромашката си инженерска заплата и търпеливо чака негово величество професор Чистяков да благоволи да се откъсне от любовницата си и най-сетне да се яви на работа. Причинявам на много хора неудобства, обиждам много хора, после ще трябва да си изяснявам и възстановявам отношенията с тях. Тъй че все пак бих искал да зная в името на какво правя всички тези жертви.
На Настя й се струваше, че вижда как вълните на гнева, зародили се в главата, под тъмнорижавата вълниста коса, се стичат по раменете и ръцете и през дългите, гъвкави пръсти потъват като в пясък в нервно разбъркваната колода карти. За секунда тя си представи, че ако картите не бяха на масата, този дълго трупан гняв щеше да се излее от ръцете право върху нея. Получи се толкова ярка и правдоподобна картинка, че тя потрепера.
— Льошенка, нали ти обяснявах… — подзе Настя, но той сърдито я прекъсна:
— Само ти се струва, че си ми обяснявала. Всъщност твоите обяснения приличат на команди, които се дават на служебните кучета. И това, госпожо, никак не ми харесва. Или ме уважаваш достатъчно, за да ми разкажеш всичко от самото начало, за да разбирам какво, по дяволите, става тук, или си купи куче, а мен ме пусни да си вървя.
— Обиди ли се? — Настя приклекна до Льоша, опря брадичка в колената му, обхвана с ръце мускулестите му прасци. — Обидил си се, нали? — повтори тя. — Прости ми, Льошик. Много съм виновна, не съм права, но ще се поправя, и то веднага. Само не ми се сърди, умолявам те, на този свят нямам по-близък и по-скъп човек от тебе и ако се скараме, особено сега, когато всичко е толкова сложно, ще ми бъде много тежко. Хайде, кажи, че ми прощаваш.
Настя подбираше и изричаше автоматично нужните думи, избухването на Льошка изобщо не беше я стреснало. Тя знаеше, че рано или късно това ще се случи, че Льоша няма да търпи дълго да го държат „мор“ като при игра на карти и се надяваше, че ситуацията ще се оправи, преди търпението му да се изчерпи. Беше сбъркала, а на всичко отгоре Ларцев уплаши Льошка с безумните си изпълнения. Разбира се, уплашил се е, не може да не се е уплашил и след това напълно естествено се е породило желанието му поне да разбира за какво можеше да бъде застрелян. „Боклук — ругаеше се тя, — ти си глупав самоуверен боклук. Опитваш се да воюваш с призрак, при което забравяш за обикновените човешки чувства, най-силни от които са любовта и страхът. Затвори Льошка в жилището си, без изобщо да помислиш, че сигурно го е страх точно толкова, колкото бе уплашена ти в първата нощ, след като намери вратата си отключена. Със сменянето на бравата опасността изобщо не намаля: щом са могли да намерят стария ключ, ще намерят и новия. И Льошка е седял тук по цели дни насаме със страха си и се е преструвал на спокоен, както подобава на мъж. Нещо повече — самата ситуация съвършено недвусмислено показва, че си се набъркала в нещо сериозно, и той е живял в постоянна тревога за тебе, успокоявал се е едва когато ти се прибираше вечер, а ти, мерзавка самовлюбена такава, дори забравяше денем да вдигнеш слушалката и да му се обадиш, ей така, колкото да му кажеш, че си жива и здрава. Любов и страх. Ларцев и неговата дъщеря. Любов и страх. Леночка Лучникова и нейният отвратителен съпруг. Партийният функционер Александър Алексеевич Попов и неговият извънбрачен син Серьожа Градов. И пак партийният функционер Сергей Александрович Градов и безпътната красавица, алкохоличка и проститутка Вика Ерьомина. Градов и призракът…“