— Ами първата версия? За машинациите във фирмата? Няма ли да я проверяваме?
— Анастасия, направо ме разнежваш, ей богу! — размаха ръце Олшански. — Нима си в състояние да вършиш едновременно и едното, и другото? Искам да работиш по версията, която, съдейки по материалите, ми се вижда най-перспективна. Ако можеш в същото време да работиш по още една версия, само ще се радвам. Но ще ти кажа честно: не ми се вярва да можеш, докато си сама. Гордеев смята ли да задели хора за това дело или не? Къде се е видяло сам човек да работи по дело за убийство?
Настя мислеше как ли да отговори на следователя, та да не подведе началника си, Житената питка. Така де, нали не можеше да каже на Олшански, че Гордеев е получил информация за нечестността на някого от детективите и затова не иска да възлага делото на никого освен на нея, на Настя, тъй като в това може да са замесени интересите на мафията. Но за щастие Константин Михайлович не спря задълго вниманието си върху намеренията на началника на отдела за борба с тежките насилствени престъпления. Само изрази негодуванието си и сметна въпроса за изчерпан. Още повече че бе дошъл часът за насрочената очна ставка.
Като се взираше напрегнато в краката си, за да не хлътне до глезените в някоя локва, Настя Каменская бавно крачеше от автобусната спирка към къщи. През последните дни ужасно се уморяваше, защото както беше свикнала с кабинетни размисли, изведнъж се захвана с обичайната работа на детектив: кръстосване из цяла Москва в търсене на нужни адреси и хора, разговори с тях, и то не просто разговори — често се налагаше не само да пита, а да ги моли за отговор. Какво да се прави, малко хора разговарят с милицията с удоволствие.
А резултатът от усилията на Настя беше плачевен: Ерьомина сякаш бе потънала вдън земя след 22 октомври. Не я беше виждал никой от хората, с които тя обикновено е прекарвала времето си както в приятелски разговор, така и при запиване. Кръгът на тези хора не беше особено широк, но освен това постоянно „ядро“ от стари познати, имаше и доста голяма група от хора, участвали в алкохолните мероприятия не редовно, а от време на време. Всички те бяха издирени и разпитани и всички като един уверено твърдяха, че не са виждали Вика Ерьомина след 22 октомври и не са говорили с нея по телефона. С много от тях никак не беше лесно да се общува: вместо да разказват за своята трагично загинала позната, те се мъчеха да доказват, че употребата на спиртни напитки си е тяхна лична работа и не е повод за намеса от страна на милицията.
Но от всичките тези разговори Настя извлече важна информация: колкото повече се напивала Вика, толкова по-силна потребност изпитвала да се обади на някого по телефона. По време на запоите, които продължавали понякога по два-три дена, тя едва ли не през два часа звъняла на Борис Карташов, за да му съобщи, фъфлейки, че с нея всичко е наред, че всички мъже са глупаци и гадове и нямат право да й казват как трябва да живее, колко и с кого да пие. Освен на Борис, обаждала се и на приятелката си Льоля, същата, с която била израснала в детския дом. Нещо повече — успявала по два-три пъти да се обади и в службата си, за да обещае, че утре непременно ще бъде на работа. Тъй като и началникът на Ерьомина, и приятелката Льоля, и Борис Карташов твърдяха, че в периода на изчезването си Вика не им се е обаждала, от това можеше да се направи извод, че през това време момичето поне не е било в запой. С известна уговорка: ако и тримата казваха истината. А пък ако и тримата, които живееха на различни места и нямаха много общо помежду си, дружно лъжеха, значи за това имаше сериозна причина. И Настя се опитваше да реши какво трябва да направи най-напред: дали да търси тази тайнствена причина, ако, разбира се, има такава, или все пак да се опита да открие дирите на Ерьомина.
Заедно с Настя по делото за убийството работеше Андрей Чернишов от областното управление на вътрешните работи. Андрей беше симпатично момче, умно, чевръсто, а най-важното — имаше собствена кола, благодарение на която успяваше за един ден да свърши три пъти повече работа от Настя. Той обожаваше кучетата, а овчарката си гледаше не като писано яйце, а като дете-вундеркинд — постоянно се безпокоеше, че неправилното хранене и грижи може да се отразят на умствените й способности. Обаче трябваше да му се признае: овчарката със странното име Кирил беше идеално дресирана, безпрекословно изпълняваше всички команди и разбираше стопанина си не само от половин дума, а от половин поглед и половин въздишка, с което Андрей ужасно се гордееше. И Настя знаеше, че качествата на Кирил ни най-малко не са преувеличени. Преди година и половина, при задържането на наемния убиец Гал, именно това куче, подчинявайки се на незабележимите команди на стопанина си, осигури на Настя възможност, без престъпникът да заподозре нещо, да се отдалечи от опасното място и да не пречи на хората, които го очакваха в засада. Кирил се преструваше, че се кани да я захапе за гърлото, а Настя, на свой ред, се преструваше, че много се страхува от това, но в крайна сметка с една цицина на главата, разбито коляно и счупен ток успя благополучно да се измъкне от огневата линия.