Аналитичната машина в главата на Настя работеше неспирно и дори когато мислеше за взаимоотношенията си с Льоша, тя пак се отплесваше по мисли за убийството на Ерьомина. Дори щеше да е по-добре сега да разкаже всичко поред — Льошка е внимателен и придирчив слушател, той ще съзре в разказа й всички явно нелогични моменти.
— Имало едно време в град Москва двама провинциалисти — Лена и Виталий — подзе Настя, удобно приседнала до кухненската маса и обхванала с премръзналите си пръсти чашката с горещо кафе.
Подробният разказ за събитията от седемдесета година отне почти половин час. Преди да премине към убийството на Вика, Настя разказа за издателство „Космос“.
— Там си имат правило, според което ръкописите не се връщат на авторите. Тоест авторът може да прибере нетленния си труд всеки момент, но ако не отиде лично да си го вземе, никой няма да се погрижи да върне ръкописа. Икономисват от пощенски разноски. Тези непотърсени ръкописи изчезват някъде, а после отделни епизоди или идеи от тях се появяват в творбите на известния западен белетрист Жан-Пол Бризак, чиито трилъри се издават в огромни тиражи и имат доста широка читателска аудитория. Следователят Смеляков решил на стари години да хване перото и описал в своя повест епопеята с убийството на Виталий Лучников и с прикриването на свидетелите на престъплението. Отнесъл ръкописа в „Космос“, а оттам той поел право към тайнствения Бризак и се материализирал в книгата „Соната на смъртта“. Наистина повестта на Смеляков била грапава — като всяка първа работа на дилетант, а изпод ръцете на майстора Бризак излязло същинско бонбонче в красива обвивка, но фактът на плагиатството е абсолютно неоспорим. По-нататък. По радиото четат на руски откъси от новия бестселър. И не щеш ли, Вика Ерьомина чува точно това предаване. Онова, което преди двайсет и три години се случило в нейния дом, онова, което видял с очите си и описал следователят Смеляков, се било настанило в безсмъртната творба на загадъчния Бризак като един от най-ефектните и зловещи епизоди от „Соната на смъртта“ и именно него прочели с рекламна цел в предаването на радиостанция, предназначена за рускоезична аудитория. Но Вика го възприема по съвсем друг начин. Тази сцена се е запечатала в детския й мозък и макар че няма представа откъде се е взело всичко това, тя цял живот сънува кървавите ивици и начертания с цветна крояческа креда нотен ключ „сол“. Затова когато случайно чува описанието на съня си по радиото, й става чоглаво. След това всичко е щяло да се развие по типичен сценарий, тя най-вероятно е щяла да си спечели психиатрична диагноза, ако не се бил намесил Валентин Косар. Човек открит, общителен и най-важното — неравнодушен и доброжелателен, той разказвал за странното заболяване на Вика на всеки срещнат, включително и на приятеля си Бондаренко, който работи в „Космос“. А Бондаренко, не щеш ли, си спомня, че вече е чел нещо за този злополучен зелен нотен ключ „сол“. Друг не би обърнал внимание на това, но не и Косар. Той решава да се обади на Борис Карташов и да му разкаже за разговора си с Бондаренко.
Настя замълча и си наля още кафе.
— Решава значи? И после? — нетърпеливо попита Льоша.
— И после — само догадки. Мога да предполагам, че все пак той се е обадил. През това време Борис не е бил в Москва, обаждането се е записало на телефонния секретар. Вика, която е имала ключове от жилището на Борис, е отишла там, прослушала е записите, чула е съобщението на Косар и се е свързала с Бондаренко. Бондаренко се е опитал да намери ръкописа, но безуспешно. Той обаче е искал да помогне на красивото момиче, затова му предложил да отидат заедно при автора на изчезналия ръкопис Смеляков. Уговорили се да заминат след два дена, в понеделник, но в понеделник Вика не се обадила и Бондаренко благополучно забравил за нея. А седмица по-късно намират Вика удушена и със следи от изтезания. И то я намират близо до селото, където живее Смеляков. Можем да предполагаме, че все пак е заминала да го търси, макар и, кой знае защо, без Бондаренко.