— Чуваш ли ме? — настойчиво повтори той. — Какво можем да направим, за да помогнем на момичето?
— Страхувам се, че нищо — едва чуто промълви тя.
— Тоест как?
— Похитителите не връщат заложниците, както сочи опитът.
— И го казваш толкова спокойно?! Не е възможно нищо да не може да се направи. Не ти вярвам. Просто си се отчаяла и не можеш да измислиш нищо. Я се стегни, Настя, трябва да направим нещо!
— Помълчи малко — рязко го прекъсна тя. — Явно зле ме познаваш, щом си мислиш, че мога да се отчая. Момичето е твърде голямо, за да могат да го върнат вкъщи. Ако беше на две-три годинки, щеше да има шанс, защото нямаше да става за свидетел. А единайсетгодишно момиче ще ги запомни и ще ги опише най-подробно. Ще разкаже и с какво са го хранили, и какво са си говорили помежду си, и с какви любими изрази са си служили, и какво се е виждало от прозореца, и какви звуци са се чували откъм улицата, и какво ли не още! Да ги намерим след това е само въпрос на търпение и техника. Именно затова похитителите никога не връщат заложниците. Но съществува още един закон и ние можем да се надяваме само той да изиграе ролята си.
— Какъв закон?
— След една седмица, прекарана заедно, на престъпника му става трудно да убие заложника. Те свикват един с друг, между тях се установяват някакви отношения, те са принудени да общуват. И колкото по-дълго похитителите държат един заложник, толкова по-трудно им става да го убият. Тогава пред нас просветва един шанс, макар и микроскопичен, но шанс. Разбира се, те няма да пуснат момичето току-така, но и няма да го убият, или поне не веднага. Ларцев не желае да разбира това, той е отчаян и е принуден да им вярва. Ако това са опитни престъпници, момичето най-вероятно вече не е между живите.
— Ти си чудовище — прошепна Льоша. — Как ти се обръща езикът да разсъждаваш спокойно за тези неща!
— Кажи също, че съм морален изрод. Просто съм по-хладнокръвна от Ларцев и разсъждавам повече от него. Може би защото нямам деца, тук той има право. И ако започна да си скубя косите, да ридая и се вайкам, ситуацията, за съжаление, няма да се промени. Ако момичето е мъртво, ние можем да правим всичко, което смятаме за нужно, но с риск Ларцев да дойде да ни убие. Ако ли пък е живо, трябва да кротуваме, да не шукваме, за да не би да провокираме, не дай си боже, престъпниците, и да се молим играта да се проточи колкото може по-дълго. Всеки ден, всеки час в повече, които Надя прекарва с тях, разбира се, са травма за нея — това са дни и часове на страх, но са и надежда тя да остане жива. Та това именно се мъча да измисля сега — как да протакам, без да будя подозрения у тях. А ти с твоите новини по радиото ми вдигаш скандали.
— Е, прощавай, миличка. Да речем, че и двамата не бяхме прави. Но съгласи се…
Льоша не можа да довърши, защото го прекъсна иззвънялият телефон.
— Как се чувстваш, Стасенка? — загрижено попита Житената питка.
— Лошо, Виктор Алексеевич. Дойде лекарка, даде ми десет дена болнични, нареди ми да лежа, да спя, да не мърдам много-много.
— Много си добре дори — завистливо въздъхна Гордеев. — А мене тука ме заливат с помия.
— Кой?
— Първо Олшански. Извикал го, разбираш ли, началникът на следствената част и му вдигнал скандал за делото на Ерьомина. Крещял му, че щом не сме знаели как да разкрием престъплението, поне честно да сме си признаели, че за нищо не ни бива, и да сме закриели делото, вместо да създаваме илюзия за активност. Поискал му делото, лично го прочел, тикнал му под носа факта, че след шести декември към делото не е бил добавен нито един нов документ, нарекъл Кости безделник и му наредил веднага да изготви постановлението. Кости, то се знае, се оправдал с мене, а аз, както си му е редът — с него. Че, нали, детективите ми са потънали до гуша в работа, не могат дъх да си поемат, а следователи като него протакат нещата, нищо не вършат и само чакат оперативните работници да им разкрият делото. И с това си казахме довиждане. После Гончаров, който ръководи външното наблюдение, дотърча разярен да си изясняваме отношенията. Крещя ми, че нямал достатъчно хора и ако не съм получел заповед, подписана лично от генерала, щял да си прибере момчетата от нашите обекти. Така че всички, с които разполагахме по делото на Ерьомина, остават без прикритие.
— Ами идете при генерала да подпише заповед, какъв ви е проблемът?
— Ходих.