— И?
— Както влязох, така си и излязох. На туй отгоре изслушах какво ли не и за себе си, и за тебе, и за Богородица, ако щеш. Може и да не си чула още, но са убили председателя на управителния съвет на банка „Юник“, така че това ще ни е сега дело номер едно, хвърляме всички сили по него, а вземем ли да разследваме всяко убийство на проститутка — къде ще му излезе краят, че и с ругатни те заливат до немай-къде. Такива ми ти работи.
— Лошо — изрази съчувствието си Настя. — Изпатили сте си.
— Много даже. Само че имам чувството, детко, че някой някъде натиска някакви клавиши, та да закрием делото на Ерьомина.
„Край на всичко — внезапно изстинала, си помисли Настя. — Как можа да заговори за това! Нищо не е разбрал. Или лекарката нищо не му е предала. Край, край…“
— И… какво сега? — предпазливо попита тя.
— Ами нищо. Нали и без това бяхме решили да закрием делото, нали ти самата ми каза тази сутрин, че всички възможности са изчерпани, а и Костя Олшански е съгласен по принцип. Просто и двамата не обичаме да се опитват да ни притискат. На стари години, ще знаеш, съм станал много опърничав. Едно е сам да си вземеш решението и съвсем друго — да ти го натрапват отвън. Други са времената, не можем с предишния апетит да лапаме такива нечистотии. Когато началството ме притиска, на мене пък ми се дощява да му направя напук.
— Хайде недейте, Виктор Алексеевич, днешните началници са си същите като преди, откъде да придобият нови навици? Тъй че си работят, както открай време. Не обръщайте внимание, здравето е по-важно — посъветва го Настя.
— И ти си права. Е, пооплаках ти се, май ми поолекна. Имаш ли нужда от нещо? Като продукти, лекарства…
— Благодаря, Льоша е при мене, така че си имам всичко.
— Слушай, ако искаш, мога да те заведа на консултация при моя тъст в клиниката. Все пак сърце е, знае ли човек!
Тъстът на Гордеев, професор Воронцов, беше ръководител на голям кардиологичен център и като лекар беше световноизвестен.
— Няма нужда, не съм заумирала още — пошегува се Настя. — Ще полежа няколко дена и всичко ще ми мине.
— Е, ти си знаеш. Ако нещо ти потрябва — обаждай се.
След като затвори телефона, Настя приседна на дивана, за да успокои бясно разтупканото си сърце. Житената питка бе влязъл в играта. Време беше и тя, Настя, да направи своя ход.
След като се сбогува с Настя, Евгений Морозов с удоволствие се зае с работата самостоятелно. Преди всичко реши все пак да издири изчезналия Александър Дяков и за целта се запъти към Северното окръжие, където той бе регистриран и където живееше и един сигурен негов информатор. Информаторът имаше много засукано име — Нафанаил Анфилохиевич, но околните се обръщаха към него по-простичко — Нафаня. С напредването на възрастта му към смешното съкратено име се бе прилепила и думата „дядо“.
Дядо Нафаня имаше безброй излежани присъди, но не беше от обирджийския елит, беше лежал най-вече за пиянство и хулигански издънки, в кратките паузи между затворите примерно работеше, вярно и пиенето му беше за пример. Природата бе дарила Нафаня със завидно здраве и въпреки системното напиване, той не бе станал алкохолик. На стари години бе решил да се закроти по-близо до децата и внуците си и макар да разбираше, че роднините му не изгарят от обич към него, все пак се надяваше, че като грохне, няма да го изоставят да пукне като бездомник.
С приключенията си по затвори и лагери дядо Нафаня не беше успял да направи стаж за пенсия, ето защо, въпреки възрастта си, продължаваше да работи според силите си като пазач на три различни места по формулата „през две денонощия на третото“. Е, вършеше и разни други дребни работи. Нали трябваше да се разплаща за московското жителство след тая грамада присъди.
Морозов се запозна с Нафаня още когато беше старши лейтенант, та затова дядото винаги го наричаше „старши“. Отношенията им бяха спокойни, по-скоро топли, отколкото хладни. Нафаня не дължеше нищо на Морозов, но от всички ченгета, които ползваха услугите на дядото, „старшият“ беше единственият, който плащаше — първо винаги, второ кеш и най-важното — веднага, не отлагаше и не протакаше.
— Здрасти, старши! — поздрави капитана дядо Нафаня, щом видя познатата фигура във вестибюла на учреждението, където дежуреше този ден.
— Здрасти, дядка! — приветливо му кимна Морозов. — Как е, как я караш?
— Абе карам я някак си — традиционно отвърна Нафаня. — Какво те води насам?