— Да си побъбрим, да пийнем едно чайче. Щеш ли, дядка?
— Що пък не, то е хубаво нещо. Днес денят е кратък, в един следобед всички ще се разбягат, тъй че и чаец ще пийнем на спокойствие, и ще си побъбрим. Или много бързаш?
Морозов погледна часовника си. Дванайсет без четвърт. От една страна, час и половина не бяха от голямо значение, още повече че надбягването с хлапачката беше приключило, но, от друга. Знае ли човек!
— Абе не че много, ама не ми е за чакане — призна капитанът.
— Тъй значи — доволно изхъмка дядото. — Кога не ви е за чакане, всички тичате при Нафаня, за къде сте без мене? Ха сядай туканка, във фотьойлчето, ама се помести, помести се към мене, та хем да си приказваме спокойно, хем да мога да се пресягам до телефона. Ей, какво доживях! — Старецът се усмихна тържествуващо. — Милицията ми идва на крака, а аз й предлагам да поседне във фотьойлчето. Същи председател на районен изпълком от онези, хубавите времена. Е, казвай, старши, да видим сега какво не ти е за чакане.
Старческото бърборене не можеше да измами Морозов. Твърде отдавна познаваше Нафаня, за да придава значение на демонстративната му радост по повод настаняваната „във фотьойлчето“ милиция. Капитанът знаеше, че зад дружелюбното бърборене се крие напрегната работа на мисълта: защо ли е дошъл старшият и какво може да му каже, а какво не бива, та да не разгневи и другата страна.
— Търся едно младо момче, Саша Дяков. Изгуби се някъде, не можем да го открием.
— Ами защо го търсиш, а? Провинил ли се е нещо този Дяков или така, от любопитство?
— Ей че го каза, дядка! Нали знаеш, че се занимавам с издирване на изчезнали хора. Изчезне ли някой, аз го издирвам и не питам с какво и пред кого се е провинил. Моята работа е да го намеря.
— Ами защо го търсиш точно тука?
— Тук е регистриран, в Северното окръжие. Това си е милиционерска азбука: започва се от местоживеенето, от родителите и приятелите.
— Ха, че ти мене ли родител ще ме пишеш? Или приятел?
— Добре, дядка, пошегувахме се, стига толкова. Можеш ли да ми помогнеш с нещо?
Дядо Нафаня тутакси смъкна от лицето си глупашката усмивка. Името Саша Дяков не му беше познато, затова той се успокои и съвсем сериозно се замисли как да помогне на старшия.
— Кажи адреса.
Щом чу адреса, на който беше регистриран Дяков, дядото веднага изреди няколко „пункта“, където се мотаели живеещите в микрорайона младежи, даде му и името на човека, който „държал“ тази част от територията и знаел всичко за всички. Този човек, според дядо Нафаня, работил дълги години за КГБ, после станал ненужен и го „забравили“, а той от обида отишъл и се продал едновременно на милицията и на местната търговска мафия, която контролирала черния пазар за автомобилни резервни части.
— Ако той не знае, значи никой не знае — увери капитана дядото. — Ама да не вземеш да му кажеш, че си от милицията или че аз те пращам. Първо иди при Саид, той е главният на пазара, можеш да му кажеш, че аз те пращам, а пък той, ако иска, ще те заведе при онзи човек. Но със Саид човек трудно може да се разбере, недоверчив е, направо не знам какво да измисля, за да те приеме.
— Не бой се, дядка, ще придумам твоя Саид. Не съм вчерашен я. Забрави ли колко пъти си ме насочвал по този начин? И нито веднъж не съм се излагал. И тебе не съм те излагал. Не съм новак, не ходя при тях с празни ръце.
— Не ще и дума — кимна дядо Нафаня, насипа в малкото чайниче за запарката индийски чай и го заля с вряла вода. — С тебе, старши, винаги работя спокойно, думата ти на две не става. Ти си ченге от старата школа, сега почти не останаха такива, изгубиха се. А пък тия, младите, мигар знаят как се върши работа? Не ги бива и да си приказват с нас, старите хора. По-силен ли го искаш?
Дядото наля в чашите от запарката, доля вряла вода, отвори кутия със захар, извади някъде изпод рафта найлонов плик с гевречета.
— Не ме обиждай, дядка — укори го Морозов и извади от спортния си сак голяма кръгла кутия, на която бяха нарисувани весели кънкьори на пързалка. — Никога не съм бил храненик. Почерпи се, холандски бисквити са това.
— А, това бива — оживи се Нафаня. — Ей сега, като се разотиде народът, ще ударим по пет капки с чая по случай наближаващата Нова година. Вкусни са! — похвали той бисквитите, след като отвори кутията и лапна две наведнъж.
— Хапни си, да ти е сладко — усмихна се Морозов. — А пък за младите — тука, дядка, си прав на сто процента. Няма я вече старата школа, за нищо не ги бива. Един дявол знае не ги ли учат вече на тези работи, те ли не щат. По-рано, когато разкриваемостта трябваше да се държи на ниво, изтрепвахме се, ама разкривахме престъплението. Не дадеш ли процента — получаваш мъмрене, че може и в чин да те понижат. Имаш ли мъмрене — нямаш премия. Натрупаш ли пет мъмрения — изритват те от опашката за жилище и така нататък. Здраво ни държаха, затова се стараехме. А сега на никой не му пука за разкриваемостта, безплатните жилища свършиха, партията отмениха, от кого да ги е страх? И ей го, работят през пръсти и на нищо не искат да се научат. А нас, дето сме по-стари, ни гледат отвисоко.