— Тъй, тъй — подзе старецът, — вярно казваш, за нищо не ги бива, но най-важното е, че не щат да се научат. Идва един при мене и ми разправя: едно момче щяло да дойде в местния участък, само за месец, май на практика, та демек, помогни му, Нафанаил Анфилохиевич, да си изпълни показателите, че да се върне от практиката с блестяща характеристика.
Представи си само, старши, колко трябва да се е променил светът, щом при мене, дето съм съден сума ти пъти, идва милицията да помогна на някого си заради черните му очи да си направи висока разкриваемост, та после този „разкривател“ начаса да получи хубаво място заради блестящите си успехи в работата. Да бяха ме помолили да го науча на едно-друго, да му покажа територията, да му разправя как стоят нещата при нас, да му подскажа на кого каква му е тарифата, ако трябва. С една дума, ако това момче беше дошло да работи при нас и трябваше да го въведа в работата — това щях да го разбера. Обаче да му помогна да отчита пълна измама? Хептен съвест нямат.
— И какво стана с момчето? — полюбопитства Морозов. — Ти помогна ли му?
— Не стана нужда, слава богу.
— Защо така?
— Ами не дойде. Предупредиха ме, че ще дойде към първи декември, обаче и досега го няма. Може да са се отказали или да са го пратили да практикува на друго място. И още един пример ще ти дам — развълнува се старецът. — Станали са едни нелюбезни… Дойде оня, уговори се с мене и изчезна. Добре де, не им трябвам, онова момче няма да дойде на практика, ами вдигни си задника, ела, па ме предупреди като човек: ще прощавате, ама работите се промениха, услугите ви няма да ни потрябват. То мене не че нещо ме бърка, като не е дошъл — добре, ама нали трябва да има ред. Ти как мислиш, старши?
Думите на дядо Нафаня стигаха до капитана като през памук. Той си спомни как стажантът Мешчеринов беше казал: „Попаднах на «Петровка» в последния момент. Инак трябваше да ходя на стаж в Северното окръжие, участък «Тимирязевский».“
Какъв ли ще да е този обикновен студент от милиционерската школа, че толкова се грижат за него? Най-малко син на министъра на вътрешните работи. Или… А той, глупчото, се чудеше как тая хлапачка се отказа от делото, как така се отчая. Ами ако тоя стажант я е объркал? Ами ако и той като самия Морозов е криел информация от нея, само че с друга цел? Каква ли ще е била тази цел? Отговорът на този въпрос не беше просто неприятен. Той беше плашещ.
Но още по-страшен изглеждаше на капитана утрешният ден. Щом такива сили са заинтересовани убийството на Ерьомина да не бъде разкрито, той, Евгений, може и да не види утрешния ден. Беше вървял с рогата напред, беше хвалил себе си за професионалния похват, за настойчивостта си, за детективския си опит, задето бе успял да задмине на завоя хлапачката Каменская. А излиза, че е стъпвал по ръба на пропаст и е просто чудо, че е още жив.
Ако не днес, утре дядо Нафаня ще каже на когото трябва, че са се интересували от Саша Дяков, след което Морозов ще остане на този свят най-много един ден. Да помоли стареца да не казва? Тогава той с още по-голям мерак ще информира покровителя си от местната милиция, а може би и не само него.
— Какво има, старши? — сепна го гласът на стареца. — За какво се замисли?
— Абе нищо особено — вяло отговори капитанът, — за живота. Време ми е за пенсия вече, уморен съм. Направил съм си стажа, защо ли още да тегля ярема, и тъй, и тъй не мога да се разбера с новите, с младите. Ще ме изтормозят тия хора. Ей го, дойдох уж да търся някакво момче, а пък си мисля за ранчото, трябва да правя парник, че аз не умея, а нямам пари да наема работници. И изобщо…
След като излезе на улицата и вдиша студения въздух, Евгений се поободри. Помъчи се да си припомни всичко, което знаеше за Олег Мешчеринов: как ходеше това момче, как говореше, как работеше.
Но колкото и да напрягаше паметта си, капитанът не можа да види нито един признак, че стажантът по един или друг начин е противодействал на работата им. Затова пък ясно, като на кино, видя, че хлапачката на никого не се доверяваше, включително и на стажанта.