— Аз? — хладно се изненада Арсен. — Аз мога всичко. И така, и не така, и както си искам. Вие не сте ми интересен, не сте ми нужен, разберете го най-сетне. Имам си свои интереси, своя работа, върша я с удоволствие и смея да се надявам — нелошо. После се появявате вие и се опитвате да ме накарате да работя не както съм свикнал и не с обичайните си хора. При тези условия моята работа куца, вие ми пречите, е, защо да се трепя и да се тормозя? Заради черните ви очи? Вие, господин Градов, сте силен в Думата, но за мен сте никой, нищо и пълна нула. Заради хонорара ли? С вашата провинциална алчност вие постигнахте само едно: готов съм да ви върна всичко, което сте ми платили, защото личната ми безопасност ми е по-скъпа. Може би си мислите, че като разваля договора си с вас, ще навредя на репутацията си в кръговете, които ползват услугите ми? Уверявам ви, тази история ще ми бъде само от полза. Още утре всички заинтересовани лица ще знаят, че първо, аз поставям интересите на безопасността над паричните си интереси, и второ, че трябва да ме слушат и не бива да ми пречат, инак изоставям клиента си на произвола на съдбата, без ни най-малко да ми е жал. Запомнете, Сергей Александрович, не се е родил на този свят клиент, заради когото бих се съгласил на отстъпки… Искате нещо да кажете ли?
— Искам… Какво трябва да направя, за да продължите да работите? Кажете условията си, на всичко съм съгласен.
Арсен разглеждаше с интерес породистото красиво лице на Градов. Дори объркано и уплашено, то не бе изгубило своята привлекателност, само бе придобило някакъв трагичен израз. Дали да се попазари с него? Разбира се, за никаква по-нататъшна работа и дума не може да става, с такива типове трябва да се къса отведнъж и безвъзвратно, но просто е любопитно докъде ли би стигнал този, за да спаси собствената си кожа. Ако освободи хората си от делото на Ерьомина, то може да бъде разкрито за едно денонощие, най-много за две. Интересно дали Градов разбира това или не?
Мълчанието се проточи и стана непоносимо за Градов. Той избухна, вече неспособен да се контролира:
— Защо не отговаряте? Харесва ви моето унижение, така ли? Харесва ви да наблюдавате страха ми? Вие ме мразите, мразите всички нас, защото разрушихме вашата стара система, при която имахте своята филия, дебело намазана с масло и черен хайвер, имахте власт, а сега на никого не сте потрябвали, никой не се страхува от вас — затова мразите целия свят и си изкарвате яда на такива като мен! Мислите си, че сте много могъщ, а? Ами че вие сте просто малък злобен плъх, да, да, именно малък смрадлив злобен плъх, който лапа отпадъците на бунището на обществото и пръв бяга от кораба, щом подуши опасност. Плъх! Плъх! О, господи…
Градов закри лицето си с ръце. Арсен мълчаливо стана, отиде при бармана, плати кафето и ликьора, после помисли малко и извади от портфейла си още няколко банкноти.
— Този човек е много разстроен — каза той и кимна към седналия в ъгъла Градов. — За съжаление бях принуден да му съобщя неприятна новина и той я преживява много тежко. Ако след пет минути не си тръгне, занеси му двеста грама коняк. Но да е хубав.
— Готово — кимна барманът. — Ами ако не е нужен коняк?
— Тогава парите са за вас.
Арсен бавно излезе на улицата и с изненада откри, че разговорът с Градов е оставил в душата му неприятна утайка. През дългия си живот Арсен беше водил много неприятни разговори и се беше научил да ги оставя зад гърба си без емоционални сътресения. Но Градов го засегна с нещо — дали с подозренията си, че той мрази всичко на този свят, дали като го нарече смрадлив плъх… Но сега Арсен беше абсолютно сигурен: постъпи правилно, като престана да работи за Градов. Един човек, който толкова лесно избухва и губи контрол над себе си, е опасен. Не бива да си има работа с него. А колкото до малкия смрадлив злобен плъх — добре де, ще му припомни той този плъх.
В кабинета на следователя Олшански полковник Гордеев внимателно сложи слушалката на вилката, пое си дъх и избърса лъсналото си плешиво теме с огромна небесносиня носна кърпа.
— Е, как беше? — попита той, стана и започна похода си по периметъра на задръстения с какво ли не мрачен кабинет.
— Никога не бях ви чувал да изприказвате толкова лъжи накуп — каза Константин Михайлович. — Дори ги броих на пръсти, за да не сбъркам.