— И колко наброихте?
— Че съм ви крещял — едно. Че сте насъскали кучетата срещу мен — две. Ако не ме лъже паметта, познаваме се от повече от десет години и сме прекарали това време без явни конфликти. Във всеки случай никога не сме си повишавали тон. Или греша?
— Не, не грешите.
— Добре, да продължим. Гончаров не е идвал при вас, а вие не сте ходили на свой ред при генерала — това са три и четири. Че последният документ от делото за убийството на Ерьомина бил с дата шести декември — пет. Стига ли?
— Напълно. Не ви ли се струва странно, че се налага да върша всичко това в интерес на правосъдието? Ще ви попитам по друг начин: не ви ли се струва странно, че професията, която изисква от хората най-много лъжи, има за своя цел защитата на интересите на правосъдието? Какъв парадокс, а!
— Няма как, Виктор Алексеевич, на война като на война. Не сме деца и не си играем с играчки.
— Обаче това не е война, там е цялата работа! — избухна Житената питка, вкопчил силните си пълнички пръсти в облегалката на стола, който в този момент се случи на пътя му. Под тежестта на полковника столът застрашително изскърца. — Войната си има свои правила, които са задължителни за всички воюващи страни. Всички участници са в еднакви правови условия. И после, поне си разменят пленниците. А ние? По нас стрелят когато и както сметнат за нужно, а ние се отчитаме за всеки изстрел, хабим тонове хартия за рапорти. Те имат пари, хора, оръжие, автомобили с мощни двигатели, най-нова техника, а ние — следствен куфар следвоенен модел, самоуки експерти, нямаме пари дори за бензин. Ама какво ли ви разправям, сякаш вие не го знаете! В една война винаги можеш да се надяваш на силите на ООН, които ще помогнат, ако съвсем капнеш. А на нас кой ще помогне? Миротворческият батальон на най-авторитетните бандити? Не, Константин Михайлович, ние с вас за съжаление не воюваме. Ние се отбраняваме със сетни сили, като се опитваме да запазим жалките остатъци от онова, което някога се наричаше професионална гордост и чест.
Олшански замислено гледаше Гордеев и дълбоко в душата си се съгласяваше с него, но не искаше да развива опасната тема. Още малко и може би ще трябва да заговорят за Ларцев. Дали полковникът знае истината или не? По-добре да не рискува.
— Как мислите, вашият спектакъл ще свърши ли работа? — постара се той да се отдалечи от опасната тема.
— Иска ми се да се надявам.
Гордеев тежко се отпусна на стола, щракна закопчалките на дипломатическото си куфарче, извади опаковка валидол и пъхна една таблетка под езика си.
— Нещо съм се разкиснал напоследък — уморено се оплака той. — Ден не минава, без да ме присвие сърцето. Колкото до Анастасия, разчитам единствено и тя да е броила на пръсти като вас. Нищо повече не можем да направим — нито да й помогнем, нито да й подскажем нещо. Ако се сети — чест и хвала за нея, ако ли не — какво да се прави!
— Да речем, че се сети. Какви действия очаквате от нея?
Житената питка впери недоумяващ поглед в следователя, като продължаваше машинално да масажира лявата страна на гърдите си.
— Константин Михайлович, може би не сте схванали какво представлява моята Анастасия? Тя се различава от всички останали точно по това — постъпките й са непредсказуеми. Да очакваш от нея нещо друго, освен краен резултат е безнадеждна работа. Ако по принцип е възможно, тя ще стигне до резултат, но как ще го направи — само Господ знае. Моят Коротков казва, че главата й е подредена много странно.
— Ама вие сте същински робовладелец! — разсмя се Олшански и свали очилата си. — Моята Анастасия, моят Коротков. Ами останалите служители — и те ли са ваши, или само тези двамата?
— Не се смейте — много сериозно възрази Гордеев. — Всичките са мои, те са мои деца, които съм длъжен да възпитавам и защитавам, каквото и да се случи. Нито един от тях, чувате ли, нито един нито веднъж не е бил мъмрен от началството, защото аз съм поемал отговорността за всички техни недоглеждания и грешки. Винаги аз съм ходил там, вдигал съм скандали, уговарял съм, доказвал съм, молил съм. За моите хора аз съм като каменна стена, зад която те могат спокойно да работят, без да си губят времето и психическата енергия за началнически приказки. Обичам всички и вярвам на всички. Защото те са мои.
„И Ларцев ли?“ — мислено попита Константин Михайлович. Разбира се, Гордеев не чу въпроса му. Но го видя в големите красиви очи на следователя, сега неприкрити и незагрозени от дебелите стъкла на очилата.