„Защо питаш? Досетил ли си се? Да, и Володя Ларцев е мой, и фактът, че той е направил огромна, непоправима грешка, е отчасти и моя вина. Не съм съумял да го накарам да повярва, че може да ми довери такова нещо, и той е предпочел да се оправя с нещастието си сам, без да погледне в бъдещето и без да помисли за последствията. И двамата сме виновни за това, и двамата ще плащаме. Неговата грешка не го изхвърля от кръга на моите деца и аз съм длъжен да го защитя според силите и възможностите си“ — отговори му наум полковникът, а на глас продължи:
— Та така, Анастасия седи в жилището си и не може да направи кой знае какво. Заплашват я с нещо, и то е нещо твърде сериозно, защото тя се страхува да шавне. Телефонът й се подслушва, на стълбището седи някакъв младеж и следи тя никъде да не излиза и при нея никой да не идва. Доколкото разбрах, направи ли дори една подозрителна стъпка, заканата незабавно ще бъде приведена в изпълнение. Ето защо ние с вас не можем да се намесваме.
— Нали казахте, че сутринта при нея е ходила лекарка. Как така са пуснали лекарката?
— Вероятно това е било едно от условията: тя трябва да извика лекар и да си вземе болнични, за да има законно основание да си седи вкъщи и да не ходи на работа.
— А те как са разбрали, че жената, която е влязла при Анастасия, наистина е лекарка, а не ваша сътрудничка? Документите ли са й проверили?
— Оттам. Не вярвам да им работи безплатно. Константин Михайлович, вие отдавна познавате Володя, кажете ми, променило ли се е нещо в живота му през последните месеци? По-значителни покупки, извънредни разходи, ами нещо такова…
— Не знам. Искам да се надявам, че бих научил, ако е имало такова нещо. Преди вчерашния ден щях да ви кажа със сигурност, но днес вече за нищо не мога да гарантирам — глухо произнесе Олшански.
— Извинете, знам, че сте много близки с Ларцев — виновно каза Гордеев. — Не биваше да започвам този разговор, всичко това е тягостно и за вас, и за мен. Но нали имаме и Анастасия, заплашват я с нещо, а не искам да й причиня нищо лошо, затова трябва да знам колкото може повече, за да разбера какво мога да направя, и какво не мога. Извинете — повтори той и с усилие се надигна от стола.
„Колко съм се скапал обаче — помисли си полковникът, докато закопчаваше със сковани пръсти копчетата на тежкото си, още неизсъхнало от мокрия сняг палто. — Някак си съм отпуснат, ръката ми изтръпва, само станах от стола и ми се зави свят. Та аз съм само на петдесет и четири, а за два месеца се превърнах в развалина. Ах, Ларцев, Ларцев, защо го направи? Защо не дойде при мен веднага? С какво толкова те притиснаха?“
Като се бореше със световъртежа, той слизаше по стълбите, здраво стиснал перилата и внимателно взрян в краката си. И в този момент разбра с какво „те“ държат Володя Ларцев. И разбра, че със същото са вързали и ръцете на Настя. Бързо, доколкото му позволи здравето, той стигна до сержанта, който беше дежурен на входа на градската прокуратура, и без да иска разрешение, придърпа телефона.
— Паша? Къде е Ларцев?
— В затвора, днес провежда два разпита.
— Намери го. Паша, намери го незабавно, по най-светкавичния начин.
— А ти къде ходиш между другото? — язвително го попита Жерехов. — Обеща да си дойдеш след половин час. Нали не си забравил, че Морозов те чака?
— Забравих. Вече излизам, на входа съм. Той в твоя кабинет ли е?
— Излезе да си купи цигари.
— Извини ме пред него, Пашенка, нека ме почака още малко. Честна дума, вече съм на път.
От прокуратурата до „Петровка“ не беше далече, а полковник Гордеев много се постара да върви по-бързо. Но въпреки това закъсня.
Глава 14.
Настя свали пеньоара си и си сложи дънките и строг черен пуловер.
— Ти какво така? — учуди се Льоша. — Да не очакваш някого?
— Събирам си мислите — кратко отвърна тя и отиде в банята.
В банята дълго и внимателно разресва косата си, после я събра в стегнат възел на тила и я закрепи с фуркети. Като се вглеждаше внимателно в отражението си, извади от окаченото на стената огледално шкафче няколко кутийки с грим.
„Аз съм злобна, коравосърдечна, жестока, нагла, самоуверена, студена, пресметлива кучка“ — повтаряше си тя, докато с едва забележими движения докосваше до лицето си широки и тънки четчици. Работата беше туткава и сложна и докато лицето й бе „направено“, и произнасяните заклинания бяха изиграли ролята си. Сега от огледалото я гледаше една строга, студена жена, чиито очи не знаеха що е сълзи, сърцето — що е милост, а умът — що е съмнения.