Постоя още малко в банята, после тихичко се върна в стаята, като се стараеше Льоша да не види лицето й, и застана пред голямото огледало, в което се видя в цял ръст. Повдигни раменете, изправи гърба, вирни брадичката, цялото тяло да е като изопната струна. Тя затвори очи, постара се да пропъди зрителния образ и да навлезе в съответното душевно състояние. „Хората са боклуци и в името на собственото си благополучие можеш да ги пренебрегнеш. Аз не искам обезумелият от мъка Ларцев да застреля мен и Чистяков, затова съм готова да предам всичко и всички, само и само да остана жива. Не ми пука за дъщеря му, но разбирам, че ако с нея се случи нещо, и аз няма да съм жива. Спасявам себе си. И си имам работа само с най-плавния, а всичките тези ларцеви, гордееви, олшански и тъй нататък са същите буболечки като хлапаците, които ме дебнат на стълбището и във входа. Шушумиги, които мога да прегазя в името на спасението на собствения ми живот…“
— Какво ти става? — смаяно попита Льоша, когато видя приятелката си.
— Защо, какво ми има?
— От теб лъха студ като от фризер. И лицето ти е едно…
— Какво е? — Тя не можеше да си позволи да се усмихне, за да не изтърве постигнатото с такива усилия настроение.
— Чуждо. Уж е твоето и същевременно сякаш не си ти. Снежната кралица.
— Така трябва. Добре, аз тръгвам. Ти кротувай, не се намесвай.
Тя уверено отвори вратата и застана на прага, без да пристъпи напред към стълбищната площадка. Мигновено се чу тих шум от стъпки, от долната площадка през перилата надникна главата на симпатичен блондин с ясни очи и пълнички устни. Ангелското личице не измами Настя, тя веднага забеляза и оцени меката и гъвкава походка, налятата мускулатура, напрегнатия врат. „Десантчик“ — определи тя и каза тихо:
— Ела тука.
— Защо? — също тъй тихо попита блондинът, но не помръдна от мястото си.
— Ела, казах.
В гласа й имаше достатъчно метал, за да я послушат. Младежът изкачи няколко стъпала, след което извади пистолет и направи още няколко крачки.
— Кажи там да ми се обадят — все така студено произнесе Настя.
— На кого да кажа? — слиса се блондинът.
— Не е моя грижа. Трябва ми Дяков. Да ми го пратят тук.
— Защо?
— Не е твоя работа. Ти си евтина бурмичка, възложено ти е само да ме охраняваш. Нека ми се обадят, ще обясня защо ми трябва Дяков. Чакам десет минути.
Тя отстъпи назад към антрето и затвори вратата. Не прекалено рязко, за да не изглеждат движенията й нервни. Но и не твърде бавно.
— Ася, какво става? — настоятелно попита Чистяков, като й прегради пътя.
— Помълчи малко — процеди тя през зъби, избута Льоша, влезе в стаята и застана до прозореца.
— Ася!
— Моля те, не ми пречи. Страшно ми е трудно да се съсредоточа, а ти само ме прекъсваш — студено произнесе тя.
Льоша отиде в кухнята и тръшна вратата. „Кучка — помисли си Настя, — каква кучка си само! Но може и да е за добро. Примадона от провинциален театър. Дръж се, приятелко, после ще се извиняваш. Две минути минаха, остават осем. Хлапакът, дето беше изтичал до аптеката, зави зад ъгъла. Сигурно да се обади по телефона. А може там да ги чака радиофицирана кола. Я да проверим дали съм отгатнала. Колегите от външното наблюдение, които бяха следили онзи човек, дето ме проверяваше в поликлиниката, казаха, че е звънил в строго определен час, но с никого не е разговарял. Това е някаква хитро замислена система за предаване на информация без личен контакт. Интересно как ли ще се задейства тази система сега? Ако не съм права, до десет минути ще ми се обадят. А какво ще стане, ако съм права? Забрави за момичето, забрави за Ларцев, забрави за всичко, ти решаваш задачка, просто математическа задачка, стегни се, не се вълнувай, ти спасяваш живота си, хората са боклук, не заслужават твоите тревоги, мисли само за себе си. Думи като «справедливост», «правосъдие», «възмездие», «престъпление» не съществуват, забравила си ги, никога не си ги знаела. Съществуваш ти, съществува Чистяков. Има само живот. Просто живот. Форма на съществуване на белтъчините. Четири минути. Ти ще правиш всичко, за да им угодиш, каквото и да ти струва това. Ти си трезвомислеща жена и ясно разбираш, че не можеш да се справиш с тези хора, ето защо не бива да воюваш с тях. Те са много, а ти си една. Никой няма да те съди, никой не ще посмее да те съди. Пет минути…“