— Слушам ви внимателно, Анастасия Павловна.
Гласът беше същият онзи, кадифеният, но звучеше явно по-напрегнато. Има си хас, какво така тая опърничава и неотстъпчива Каменская сама реши да им се обади!
— Ще бъда пределно кратка — сухо отвърна тя. — Достатъчно съм млада, за да не ме е страх от смъртта. Вашият приятел Ларцев е в тежко състояние и представлява твърде осезателна заплаха за живота ми. Ето защо аз съм заинтересована с дъщеря му да не се случи нищо лошо. Искам да ми изпратите Дяков.
— За какво ви е Дяков?
— Той много глупаво се издъни в жилището на Карташов. Следователят може да се опита през оставащите дни да предприеме някакви стъпки, включително да се опита да накара Дяков да пропее. Тъй като знам със сигурност какви следи е оставил в жилището на Карташов, ще го инструктирам как и какво трябва да говори, ако го хванат. Поставихте ме в положение да съм заинтересована да няма никакви засечки. Разбрахте ли ме?
— Разбрах ви, Анастасия Павловна. Дяков ще ви бъде доставен до един час. Радвам се, че станахме съюзници с вас.
— Всичко хубаво — сдържано отговори Настя.
Каква насмешка на съдбата! Съвсем неотдавна същите думи й бе казал Борис Карташов. И той се радваше, че са станали съюзници.
Е, и колко време ще търсят Саша Дяков? За един час няма да го намерят, по никакъв начин. След един час приятният баритон с огорчение ще й съобщи, че ще трябва да почака търсеното момче още известно време. Този разговор ще бъде още по-кратък и Настя ще трябва да положи минимални усилия. Само леко недоволство. Е, може би и недоумение, че в такава сериозна организация не могат бързичко да намерят нужния човек, когато трябва. Може да се поотпусне.
В кухнята Льоша демонстративно дрънчеше със съдовете. Сигурно е гладен, но въпреки обидата си, няма да седне сам да обядва. Ще чака тя да благоволи да се присъедини. Не бива да го обижда…
Настя няколко пъти вдиша дълбоко, охлаби напрегнатите мускули на гърба и шията си, по навик се прегърби и отвори вратата на кухнята. Льоша седеше до сервираната за обяд маса и четеше книга, наместена между кутията за хляб и шишето кетчуп.
— Ако смяташ, че съм те оскърбила и трябва да ме накажеш — съгласна съм. Но моля те, нека отложим за по-късно възпитателните мероприятия. Сега ми трябва мозъкът ти.
Льоша вдигна очи от книгата и ядосано ги насочи към нея.
— Продължаваш ли да ме държиш на слугинската длъжност?
— Льоша, трябва ми помощта ти. Хайде да не си изясняваме отношенията точно сега. Имаме пред себе си цял живот за това.
— Сигурна ли си? Ако съдя по обясненията ти, твърде е възможно да разполагаме със съвсем малко време. Твоето откачено приятелче Ларцев може всеки момент да довтаса тук и да ни застреля. Но дори в тази ситуация ти продължаваш да се държиш с мен като с кухненски прибор. Какви преговори води с онзи бултериер? Кой ти се обади по телефона?
— Всичко ще ти обясня, но първо ми помогни да реша задачката.
— Добре де, давай… — тежко въздъхна Чистяков.
Първото, което се наби в очите на Житената питка Гордеев, когато той се качи по стълбите и свърна по дългия сив коридор, беше тебеширенобялото лице на Павел Василиевич Жерехов. После той видя и стълпилите се около него служители, зад чиито глави святкаха фотоапарати. Без да продума, Гордеев си проправи път през тълпата и видя проснатия на пода в кабинета на своя заместник, човек с огнестрелна рана в главата. Куршумът бе влязъл точно по средата на челото му и капитан Морозов беше мъртъв.
— Как се случи това? — попита през зъби Гордеев.
— Той седеше в кабинета ми и те чакаше. Някой ми се обади и каза да отида при момичетата в секретариата за някакъв спешен документ. Нали не можех да изгоня човека в коридора заради пет минути? Заключих всички документи в касата и излязох. В секретариата не бяха чували за никакъв документ и не ми се бяха обаждали. Разбрах, че тая работа не е чиста, и на връщане тичах. И ето на… Никой не е чул изстрел, изглежда, убиецът е използвал заглушител.
— Ясно. Морозов каза ли ти нещо? За какво ме чакаше?
— Нищо не ми каза, но беше много неспокоен. Направо не приличаше на себе си.
— Какво носеше?
— Сак. Спортен сак — уточни Жерехов.
— Скрий сака, докато никой не го е докопал. Когато нещата поутихнат, ще го погледнем, може да са останали някакви бележки. Намери ли Ларцев?