Гордеев чу как тихо се отвори вратата, но не се извърна.
— Викали сте ме, Виктор Алексеевич?
— Да.
Той бавно се извърна от прозореца, тежко се отпусна на фотьойла и вяло махна с ръка на Ларцев да седне.
— Извинявай, че се наложи да прекъсна разпитите ти.
— Няма нищо, всъщност почти ги бях привършил.
— Така, така — няколко пъти кимна Гордеев. — Исках, разбираш ли, да се посъветвам с тебе, нали си ни най-добрият психолог в отдела. Имаме проблем, синко.
— Какво е станало? — напрегнато попита Ларцев.
Нито един мускул не трепна по лицето му, то беше спокойно, като вкаменено. И зад това каменно лице полковникът виждаше огромното вътрешно напрежение на човек, изпаднал в толкова тежка житейска ситуация, че вече няма сили да изявява емоциите си.
— Страхувам се, че нашата Анастасия се е предала.
„Господи, прости ми, как ми се обърна езикът да кажа това? Стасенка, детко моя, как можах аз, старият глупак, да допусна нещата да отидат толкова далече? Предполагах, пресмятах, съмнявах се, протаках, надявах се всичко да се размине. Обаче не, не се размина. Нали тъкмо ти винаги си ми казвала, че в живота ни нищо не се разминава и не се урежда от само себе си.“
Ларцев мълчеше и полковникът ясно виждаше застиналия ужас в очите му.
— Буквално вчера имаше интересни идеи относно делото на Ерьомина, а тази сутрин ми заяви, че не виждала перспективи за разкриване, всичките й версии се провалили и тя не можела да измисли нищо ново. И изобщо се чувствала зле и си е взела болнични. Какво може да означава това?
Ларцев все така мълчеше, само ужасът в очите му постепенно се превръщаше в чувство за безизходица.
— Това може да означава — монотонно продължи Виктор Алексеевич, загледан някъде покрай Ларцев, — че или е взела пари от престъпниците, или са я заплашили и в страха си тя се е предала веднага и без бой. И едното, и другото е отвратително.
— Какво говорите, Виктор Алексеевич, това не може да бъде — най-сетне каза Ларцев с някакъв чужд, прекалено звънлив глас и бръкна в джоба си за цигарите.
„Разбира се, че не може — помисли си полковникът. — Добре го каза. Цялата работа обаче е там, че не мислиш така. Прекрасно знаеш, че са я заплашили. Казваш чистата истина за Анастасия и същевременно лъжеш. Боже, какво ли само не ни поднася животът! Добре, значи не искаш да си признаеш. Дадох ти шанс, но ти го пренебрегна. Страхът ти от тях е по-силен от доверието към мен. Хайде, извади си цигарката, сега половин час ще си търсиш запалката, после тя ще запали след двайсет и петия опит. Протакай, мисли как да ме убедиш, че Настя е честен, но слаб човек. Давай, синко, убеждавай ме, а аз няма да ти противореча. Ще се опитам, но само формално, и може би ще се съглася. Вече толкова се отвращавам от себе си, че съм готов да се съглася с какво ли не.“
Ларцев най-сетне запали цигарата, дръпна дълбоко и още няколко секунди търси пепелник.
— Струва ми се, че преувеличавате, Виктор Алексеевич. Това й е първото живо дело, човърка го месец и половина, няма резултат, естествено е да се е уморила. Защото с какво се занимаваше тя досега? Седеше в кабинета си и анализираше информация, събираше цифрички, пресмяташе процентчета. Ами че тя на практика никога не е виждала жив престъпник. А когато започна да работи наравно с всички, веднага разбра, че нейните теоретични финтифлюшки за нищо не стават, с тях не можеш току-така да разкриеш убийство. Затова се е скапала. Че и кой би се хванал да я притиска? Какво толкова особено може да е изровила от това убийство? Делото е примитивно, потърпевшата е пияница, на кого е потрябвала? Каква ще е тази мафия, дето толкова ще е заинтересована? Не, това е абсолютно неправдоподобно. А нашата Настася е момиче нервно, впечатлително, не блести с добро здраве, така че според мен последиците са закономерни. Не бива да си съставяте лошо мнение за нея.
„Лошо, синко, лошо. Забрави ли как тя прекара цяла нощ насаме с наемния убиец Гал, който беше дошъл, за да я убие? А може би не знаеш, че тя преди два месеца разкри изключително опасна група престъпници, с които общуваше ежедневно и които имаха зад гърба си петнайсетина трупа? Нищо не си забравил, кучи сине, но поддържаш своята линия и аз те разбирам. Не можеш другояче. Трябва да ме убедиш, че никой не е заплашвал Настася, че отказът й да работи по делото е абсолютно доброволно нейно решение. Добре, давай, старай се. Все пак ти си гледаш твоя интерес и същевременно се опитваш да измъкнеш информация от мен. Чакаш да започна да ти разказвам какво толкова особено е изровила тя покрай убийството на Ерьомина ли? Чакай, чакай.“