— Не, не, не сте сгрешили. — Настя се усмихна колкото можа по-приветливо, но не го направи успешно, усмивката й излезе смутена, засрамена и някак разкаяна. — Благодаря ви за откровеността. Кажете ми, възможно ли е някой от тези… клиенти да е пристигнал в Москва през октомври и да се е опитал, без да се обади на вас, отново да се срещне с Ерьомина?
— Разбира се. Но аз веднага щях да науча. Вика работи… работеше при мен отпреди повече от две години. През това време аз много пъти съм ползвал услугите й, но далеч невинаги партньорите бяха нови. Някои толкова я харесваха, че искаха да се срещнат с нея и при следващите си посещения тук. Някои наистина го правеха зад гърба ми. Но Вика никога не криеше подобни неща от мен, нали това беше работата й, не личният й живот. Тя прекрасно разбираше, че ако чуждестранният партньор е в Москва и не ми се е обадил поне да разменим приятелски две думи, това е показателно за отношението му лично към мен, към фирмата и към съвместния ни бизнес. Разбираше, че трябва да знам за тези факти, пък и аз неведнъж съм й го казвал. Не, не мисля, че е решила да скрие нещо от мен.
— Значи през октомври не се е случвало нищо подобно?
— Не. Между другото онзи холандец, който на 22 октомври закара Вика вкъщи, спеше с нея вече две години, при всяко идване тук.
— Трябва ми списъкът на всички клиенти на Ерьомина — каза Настя.
Този списък, доста дълъг, й бе предоставен и сега Настя чакаше отделът по визите и регистрациите да провери дали някой от изброените в списъка мъже не е бил в Москва през периода, когато Виктория Ерьомина е изчезнала. Настя много разчиташе на тази версия, но разбираше, че ще трябва да чака дълго…
Когато се добра до вкъщи, тя се просна на дивана изнемощяла и блажено се протегна. Гладна беше, но не й се ставаше, мързеше я да отиде до кухнята. Изобщо Настя Каменская казваше за себе си, че мързелът й се е родил много преди самата нея.
Излежава се на дивана до късно вечерта, после събра сили и се довлече до кухнята. В хладилника имаше съвсем малко храна, нямаше от какво да избира: твърдо сварено яйце и риба консерва. Потънала в мислите си, Настя не усети вкуса на нито едното от двете. Много й се пиеше кафе, но тя мъжествено се бореше с желанието си, защото знаеше, че и без това трудно ще заспи.
Измъчваше я усещането за безполезност на свършеното дотук, липсата и на най-незначителни стъпки към разкриването на убийството. Имаше чувството, че действа съвсем неправилно, и се страхуваше, че Житената питка ще бъде разочарован. За пръв път работеше самостоятелно, вместо да се занимава с анализ на информацията, получена от други сътрудници, и да им дава умни съвети. Сега сама си издирваше информацията и нямаше никакви съветници.
Освен това я измъчваше състраданието към началника й, Виктор Алексеевич Гордеев, който бе научил отнякъде, че сред подчинените му има нечестен човек, а може би и не един, и сега не вярваше на никого от тях, но беше принуден да се преструва, че нищо не се е случило и той уважава и обича всички, както преди. Прилича на театър, помисли си Настя, като си припомни репетицията при Гриневич. Само с тази разлика, че от сега нататък, чак докато ситуацията се проясни, целият живот на Житената питка се превръща в спектакъл, той по цял ден трябва да бъде актьор на сцената. А истинският живот е само онова, което е вътре в него, в душата му. И докато актьорът, изиграл спектакъла, може да се разгримира, да се прибере вкъщи и да поживее истинския си живот, Житената питка няма тази възможност, защото дори вкъщи той никога не забравя, че някой, когото обича и на когото вярва, го мами. Как ли ще живее с това бреме?
Кой знае защо, Настя изобщо не се сещаше, че от днес нататък със същия камък на сърцето ще живее и тя…
Полковник Гордеев беше почти неузнаваем. Този обикновено енергичен, подвижен човек, който в моменти на размисъл обичаше бързо да кръстосва кабинета си, сега сякаш се бе вкаменил, седеше неподвижно зад бюрото си с ръце, обхванали главата му. Сякаш емоциите у него бушуваха и той се страхуваше, че направи ли едно непредпазливо движение — всичко, което му е накипяло, ще се изплиска навън. За пръв път, откак работеше на „Петровка“ 38, Настя се почувства толкова неловко в присъствието на началника си.