… Веднъж закъсня за срещата и когато влезе в класната стая, не тръгна да си търси място на задните чинове, а седна веднага до вратата, до нея. Тя, както винаги, пишеше нещо, но щом се появи Ларцев, моментално прибра бележника си. Той се позасмя вътрешно, като си помисли, че сигурно й е скучно точно колкото и на другите, но си е намерила занимавка и съчинява нещо, писмо или може би стихове. Затова веднага скри написаното…
… Класната ръководителка съобщаваше на родителите резултатите от градското контролно по руски език.
— Искате ли да видите колко грамотно пишат децата ви? — попита тя и се приготви да раздаде тетрадките на родителите.
Онази жена се закашля, притисна кърпа до устата си и излезе от стаята.
… След срещата всички родители отиват при бюрото на класната да внесат парите за закуски. Всички, освен тази жена, която веднага се запътва към вратата…
… Той излиза от училището след среща и на съседната улица, зад ъгъла, вижда как тази жена се качва в кола, на шофьорското място. ВАЗ-99, цвят „мокър асфалт“, с мощни халогенни фарове против мъгла, гуми „Мишлен“, скъпи калъфи от естествена кожа на седалките. „Я виж ти — каза си изненадано Ларцев още тогава, — толкова невзрачна наглед жена, а кара такава кола.“
Като се позагледа, забеляза на задната седалка голяма раница, рибарски ботуши и ловджийско яке с патрондаш… Ларцев се наруга, задето не й беше обърнал внимание по-рано. Разбира се, цялата информация за Надя е събрана от тези идиотски срещи. Веднъж бяха дали Надя, на която й станало лошо през втория час, като пример, за да напомнят на родителите, че непременно трябва добре да хранят децата си сутрин. Бяха говорили за Надя, когато помолиха родителите да не дават на децата си да носят играчки в училище, защото често тези играчки са много скъпи, достъпни са далеч не за всички и това понякога поражда конфликти. „Ето например неотдавна Надя Ларцева почти се сби в час с Рита Бирюкова, защото Рита беше донесла в училище кукла Барби, дала я на Надя да си поиграе, а когато искала да си я вземе, Надя не могла да се раздели с красивата играчка.“ Споменаваха Надя, когато строго втълпяваха на родителите, че не бива да изпращат на училище болни деца, защото те може да са носители на инфекция. Ах, ако беше обърнал внимание на това по-рано!
Той скочи от пейката и бързо тръгна към метрото. След като пътува две спирки, се прехвърли на друга линия и стигна до станция „Университета“, където се намираше Московското ловно-рибарско дружество.
Когато по негова молба му показаха трийсетина членски картона на жените ловджийки със снимки и адреси, той веднага видя познатото лице, моментално запомни адреса и името, после събра картоните на купчинка и ги върна на служителката на дружеството, без нищо да си запише.
— Намерихте ли каквото търсехте? — попита тя и заключи картоните в касата.
— Намерих, благодаря ви.
И тъй, Наталия Евгениевна Дахно, Ленински проспект 19, апартамент 84.
Глава 15.
— На място, Цезар! — чу Ларцев иззад вратата властен глас. Прошумоляха стъпки, вратата се отвори широко. На прага застана същата онази жена.
— Добър ден, познахте ли ме? Виждали сме се на родителски срещи в шейсет и четвърто училище. Спомняте ли си? Аз съм бащата на Надя Ларцева.
Жената изохка и се подпря на вратата.
— Искате да кажете, вторият баща? — уточни тя.
— Не, не, именно бащата. А всъщност защо смятахте, че съм й втори баща?
— Ама как така… — Тя стъписано замига. — Мислех, че бащата на Надя…
— Какво мислехте? — остро попита Ларцев, влезе в антрето и затвори зад себе си входната врата.
Жената се разрида.
— Простете ми, за бога, простете ми, знаех си, че това няма да свърши добре, чувствах го… толкова пари… чувствах го.
Хлипания постоянно прекъсваха несвързаното й ломотене, после тя си накапа валокордин, трескаво пи вода, но в края на краищата Ларцев успя да състави от накъсаните й отговори някакво подобие на разказ. Миналата година един човек се обърнал към нея с молбата да посещава родителските срещи в шейсет и четвърто училище, в класа, в който учи Надя Ларцева. Той бил баща на Надя, но с жена му се разделили лошо, с голям скандал, тя не искала да чуе за него и не пускала дъщеря му да се виждат. А той толкова искал да знае поне нещичко за момичето, как се учи, как се държи в училище, какви проблеми има, дали не боледува. Изглеждал й толкова искрен, толкова любящ и страдащ баща, че било невъзможно да му откаже. Още повече че й предложил добро възнаграждение за една толкова дребна услуга.